— Мога ли поне да го видя? Да го посетя? Капитан Томас беше привел глава; беше започнал да преглежда папката с документите за предстоящото дело.
— Какво?
— Искам да посетя генерал Кишикава. Мога ли?
— Аз не мога да направя нищо за това. Той е руски затворник. Ще трябва да поискаш разрешение от тях.
— Добре, а вие как успявате да го видите?
— Не съм го виждал още.
— Вие дори не сте говорили с него? Капитан Томас погледна изненадано.
— Имам шест седмици преди да се гледа неговото дело. „Леопардът от Лузон“ е на дневен ред. Отиди при руснаците. Може би те ще могат да ти помогнат.
— При кого да отида?
— По дяволите, момче, наистина не знам. Николай се надигна.
— Разбирам. Благодаря ви.
Беше стигнал вече до вратата, когато капитан Томас каза:
— Съжалявам, синко. Наистина съжалявам. Николай кимна и излезе.
През следващите месеци Николай често щеше да си спомня за разликата между капитан Томас и еквивалентния му по длъжност полковник Горбатов. Те бяха олицетворение на различния начин на мислене и справяне с хората и проблемите на двете суперсили. Американецът беше искрено загрижен, съчувстващ, обезпокоен, зле организиран… и накрая безполезен. Руснакът беше недоверчив, безразличен, добре подготвен и информиран и в края на краищата се оказа от известна полза за Николай, който седеше на неудобния стол, докато полковникът разбъркваше замислено чая си, където две големи бучки захар се разтваряха и потъваха към дъното.
— Все още ли сте сигурен, че не искате чай? — попита полковникът.
— Благодаря, не. — Николай нямаше желания да губи време за размяна на светски любезности.
— Аз самият съм пристрастен към чая. Когато умра, човекът, който ще ми направи аутопсия, ще намери, че вътрешностите ми са потъмнели като кожа на ботуш. — Горбатов се усмихна автоматично на старата шега, след; което постави чашата в металната й поставка. Той свали кръглите си очила с метални рамки от ушите си и започна да ги почиства, или по-скоро да разпределя равномерно мръсотията, използвайки палеца и показалеца си. Докато правеше това, той погледна с присвити очи младия човек, седящ срещу него. Горбатов беше далекоглед и без очила можеше да види по-добре момчешкото лице на Николай и необикновените зелени очи. — Така, значи сте приятел на генерал Кишикава? Приятел, който се е разтревожил за него?
— Да, полковник. Искам да му помогна, ако мога.
— Това е разбираемо. В края на краищата нали приятелите са за това?
— Или най-малкото бих искал да получа разрешение да го посетя в затвора.
— Да, разбира се, че ще искате. Това също е разбираемо. — Полковникът постави отново очилата си и сръбна от чая. — Вие говорите руски много добре, мистър Хел. С доста чист акцент. Били сте обучаван много внимателно.
— Не е въпрос на обучение. Майка ми беше рускиня.
— Да, разбира се.
— Никога не съм изучавал официално руски. Това беше един език, който научих още в люлката.
— Разбирам, разбирам. — В стила на Горбатов беше да остави другия да води разговора, да го накара да се разкрие, показвайки се винаги малко неубеден. Николай допусна тази прозрачна тактика да сработи, защото се беше уморил от преградите, от пътищата, които не водеха доникъде, и най-вече беше нетърпелив да научи нещо за Кишйкава-сан. Той предложи повече информация от необходимото, но дори и когато обясняваше усещаше, че историята, която разказва не приличаше на истинска. Това го караше да обяснява още по-внимателно, но добросъвестните му обяснения я караха да звучи още по-неправдоподобно.
— В моя дом, полковник, руският, френският, немският и китайският, всички те бяха моите езици още от люлката.
— Сигурно ви е било неудобно да спите в такава претъпкана люлка.
Николай се опита да се засмее, но усети, че звукът е тънък и неубедителен.
— Но, разбира се — продължи полковникът, — вие говорите също и английски? — Въпросът беше зададен на английски със слаб акцент.