— И колко често ви се е налагало да вършите това?
— Нито веднъж.
— Не може да се каже, че тази честота си е заслужавала усилията. И защо непременно руснак? Защо не сте се спрели на някаква друга националност, избрана от вашата препълнена люлка?
— Както сам забелязахте, не приличам много на азиатец. А отношението на американците към германците едва ли може да се нарече приятелско.
— Докато, от друга страна, отношението им към руснаците е покровителствено и съжалително. Така ли?
— Разбира се, че не. Но те не ви вярват и се страхуват от вас и по тези причини не обичат да се замесват със съветски граждани.
— Тази ваша приятелка е била много проницателна. Кажете ми защо е употребила толкова много усилия във ваша полза? Защо е поела такъв риск?
Николай не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор.
— Ах, да, — каза полковник Горбатов. — Мис Гудбода беше попреминала малко младостта си.
Николай пламна от гняв.
— Вие сте знаели всичко за това!
Горбатов намести очилата си и възобнови подигравателната си усмивка.
— Знам някои неща. За мис Гудбоди, например. И за вашето домакинство в района Асакуса. Боже, боже. Две млади дами да споделят леглото ви? Разточителна младост! И знам, че майка ви е била графиня Александра Ивановна. Да, наистина знам някои неща за вас.
— И ми повярвахте още от самото начало, нали? Горбатов повдигна рамене.
— По-точно ще бъде да се каже, че повярвах на подробностите, с които разкрасихте историята си. Знам, че сте посетили капитан Томас от военно криминалното съдилище миналия… — той погледна в папката, — …миналия четвъртък сутринта в седем и тридесет. Предполагам, че той ви е казал, че не може да направи нищо за случая на генерал Кишикава, който освен че се е провинил срещу човечеството, е също единственият офицер с висш ранг от Японската императорска армия, оцелял в строгостта на превъзпитателните лагери и следователно е една фигура, която има стойност за нас от гледна точка на престиж и на пропаганда. Опасявам се, че не можете да направите нищо за генерала, млади човече. И ако продължавате да настоявате, опасявам се, че ще предизвикате американското разузнаване — едно название, показателно по-скоро за това, което търсят, а не за това, което притежават. И след като моят съюзник и брат по оръжие, капитан Томас, не е могъл да направи нищо за вас, тогава със сигурност и аз не мога да направя нищо. Той, в края на краищата, представлява защитата. Аз представлявам обвинението. Наистина ли сте сигурен, че не искате чаша чай?
Николай се хвана за сламка.
— Капитан Томас ми каза, че ми трябва вашето разрешение, за да посетя генерала.
— Вярно е.
— Е?
Полковникът извъртя стола си към прозореца и почука предните си зъби с показалеца, докато наблюдаваше виелицата навън.
— Сигурен ли сте, че той би искал да го посетите, мистър Хел? Говорил съм с генерала. Той е много горд мъж. Може би няма да му е приятно да го видите в сегашния му вид. Той се е опитал два пъти да се самоубие и сега е под много строго наблюдение. Сегашното му състояние е деградиращо.
— Трябва да се опитам да го видя. Аз му дължа… много.
Полковникът кимна, без да се обръща. Изглеждаше унесен в свои мисли.
— Е? — попита Николай след известно време. Горбатов не отговори.
— Мога ли да посетя генерала?
С отдалечен и беззвучен глас полковникът каза:
— Да, разбира се. — Той се усмихна. — Веднага ще го уредя.
Въпреки че беше притиснат от всички страни в претъпкания вагон, Николай се чувстваше самотен потънал в своите съмнения и объркване. През пролуките между хората можеше да види как преминава градът, мрачен и безцветен под оловносивото небе.
Имаше една неуловима заплаха в беззвучния тон на Горбатов, когато му даде разрешение да посети Кишикава-сан и през цялата сутрин Николай се беше чувствал унижен и безсилен срещу лошото си предчувствие. Може би полковник Горбатов щеше да излезе прав, като каза, че посещението все пак нямаше да е проява на любезност. Но как щеше да остави генерала сам да посрещне предстоящото дело и унижение? Това щеше да е една проява на безразличие, която не би си простил никога. За свое собствено успокоение ли отиваше в затвора Сугамо? Нима мотивите му бяха напълно егоистични?
На спирка Комагоне, една спирка преди затвора, Николай изпита изведнъж желание да слезе от влака — да се върне в къщи или поне да се поразходи малко, за да реши какво да прави. Но това предупреждение за оцеляване дойде твърде късно. Преди да успее да си пробие път до вратата, тя шумно се затвори и влакът тръгна. Беше сигурен, че трябваше да слезе. Но още по-сигурен беше, че трябваше да свърши това, което бел започнал.