Казаното от Кишикава-сан започна да придобива смисъл за Николай. Цялото време и усилие, което беше употребил, за да се свърже с генерала, цялата отчаяна борба срещу чиновническата незаинтересованост, беше довело до това, че бе свалил защитната броня на генерала. Той не беше утеха за Кишикава-сан, той беше оръжие срещу него. Николай почувства една смесица от гняв, срам, ярост, самосъжаление и мъка за Кишикава-сан.
Очите на генерала се присвиха в една равнодушна усмивка.
— Това не е твоя грешка, Нико. Нито пък моя. Само съдба. Няма да говорим повече за това. Ще играем пак, когато дойдеш, и ти обещавам, че ще ти предложа една по-добра игра.
Генералът стана и се отправи към вратата, където изчака японските и руските пазачи да го придружат. Те го оставиха да стои там, докато Николай не кимна на американския полицай, който в отговор кимна на другите.
Известно време Николай остана неподвижен, събирайки с върха на пръстите си металните камъни от дъската.
Американският сержант се приближи и попита с тих, конспиративен глас:
— Е? Разбра ли това, което искаше?
— He — каза отнесено Николай. След което малко по-твърдо: — Не, но ще си поговорим пак.
— Ще опиташ да го размекнеш с тази тъпа японска игра отново, така ли?
Зелените очи на Николай станаха ледени. Чувствайки се неудобно под този поглед, военният полицай започна да обяснява:
— Искам да кажа… е, нали това е като шаха или нещо подобно?
Искайки да покаже презрението си към всички западни неща, Николай отговори:
— За западния шах Го е това, което е философията за двойното счетоводство.
Но тъпотата сама по себе си е една защита както срещу наказанието, така и срещу напредъка. Отговорът на сержанта беше честен и наивен:
— Без майтап?
Остър като иглички дъжд падаше върху лицето на Николай, докато стоеше на Моста на зората, загледан в сивото, размазано от мъглата туловище на казармите Ичигая. По фасадата му светеха редици прозорци, показвайки, че делата срещу японските военнопрестъпници са в ход. Той се облегна на парапета. Погледът му беше разфокусиран, ледена вода се стичаше надолу по косата и лицето му. Първата му мисъл, след като напусна затвора Сугамо, беше да отиде при капитан Томас и да го помоли за помощ срещу изнудването от страна на Горбатов. Но още докато беше възникнала идеята, той разбра безсмислието й, тъй като отношението на американците към японските лидери беше същото като това на руснаците.
След като слезе от трамвая, той се полута без посока под дъжда след което спря на моста, за да се опита да събере мислите си. Това беше преди половин час, а той все още не можеше да намери сили да действа, зашеметен от чувствата, които изпитваше, една комбинация от бурна ярост и омаломощаваща безпомощност.
Яростта му беше породена от обич към приятеля и от синовна почит, но беше примесена и с малко самосъжаление. Мъчителна беше мисълта, че той се явяваше средството, с което Горбатов щеше да отнеме достойнството на мълчанието на Кишикава-сан. Ироничната несправедливост на това го зашеметяваше. Николай беше млад и все още смяташе, че Съдбата действа по някакви справедливи принципи; че кармата е система, а не средство.
Докато стоеше на моста под дъжда, го нападна самосъжаление и естествено му хрумна идеята за самоубийство. Мисълта как щеше да отнеме на Горбатов основното му оръжие, беше много успокоителна, докато не разбра, че жестът му нямаше да има смисъл. Те нямаше да кажат на Кишикава-сан за неговата смърт; щяха да му кажат, че Николай е задържан като заложник в замяна на неговото съдействие. И най-вероятно, след като Кишикава-сан се опозореше, като направеше признания и издадеше съучастниците си, те щяха да му нанесат последния удар, като му кажат, че през цялото време Николай е бил мъртъв и той напразно е паднал толкова ниско.
Един порив на вятъра запрати ледения дъжд в лицето му. Усети как го заливат вълни на безпомощност. Олюля се и сграбчи парапета. След това с потръпване си спомни една ужасна мисъл, която беше преминала през главата му по време на разговора с генерала. Кишикава-сан беше разказал за опита му да умре от глад и отвратителното унижение да бъде хранен насила през тръба, напъхана в съпротивляващото се гърло. В този момент една мисъл премина в съзнанието на Николай, че ако е бил с генерала по време на това унижение, то той е щял да му помогне да намери смъртта. Пластмасовата карта за самоличност би била едно достатъчно средство, ако се използват методите на „гол/убивам“. Всичко щеше да свърши за секунда.12
12
В развитието на тази книга Николай Хел използва прийомите и тактиките на „гол/убивам“, но това няма да бъде описвано с подробности. В една своя по-ранна книга авторът беше описал опасен инцидент в планината. По време на снимките на филм по тази книга, беше убит един млад и надежден алпинист. В една по-късна книга авторът разказа за кражба на картини от добре охраняван музей. Много скоро след появата на същата книга в италиански превод, в Милано бяха откраднати три картини по описания в романа начин.
Елементарната отговорност пред обществото не позволява на автора сега да описва тактика и прийоми, които биха могли да причинят вреда някому, въпреки че биха били интересни за определен кръг читатели. По подобна причина авторът ще се въздържа от подробни описания на някои сексуални техники, защото биха могли да се окажат опасни и болезнени за някой неопитен. — Б. а.