— Искате ли да продължим играта, сър? — попита Николай. — Ароматът се развали. Аджи га варуи.
Кишикава-сан погледна озадачено. Имаше само четири или пет разигравания в играта. Това беше странно.
Три разигравания минаха, преди генералът да започне да се досеща какво искаше да му каже Николай. Той реши да провери. — Струва ми се, че играта достигнала коригатачи, аз съм в неподвижна позиция, без да имам свобода за развитие.
— Не съвсем, сър. Виждам една възможност за сабаки13, но, разбира се, вие можете да изберете хама.
— Това не е ли опасно за тебе? Това не е ли ситуация ко?
— По-скоро утвгае. Но аз не виждам друга възможност за вашата чест и за моята.
— Не, Нико. Ти си много мил. Не мога да приема жеста. Една подобна игра може да бъде много опасна за тебе.
— Аз не ви искам разрешение. Не бих могъл да ви поставя в такова невъзможно положение. Решил съм как ще играя и ви обяснявам разположението. Те вярват, че имат тсуро но сугомури. В действителност, разполагат със секи. Те възнамеряват да ви притиснат до стената със шичо, но аз имам предимството да бъда вашия шичо атари.
С края на окото си Николай забеляза как единият от японските пазачи се намръщи. Изглежда, че познаваше малко играта и беше забелязал, че разговорът е безсмислен.
Николай протегна ръка над дървената маса и я постави върху ръката на генерала.
— Втори татко, играта ще свърши след две минути. Позволи ми да те водя.
Сълзи на благодарност се появиха в очите на генерала. Той изглеждаше още по-слаб, едновременно много стар и като малко дете.
— Но аз не мога да позволя…
— Ще действам без разрешение, сър. Реших да бъда непослушен от обич. Дори не търся и вашата прошка.
След известен размисъл Кишикава-сан кимна. Една лека усмивка присви очите му и по една сълза се търкулна от двете страни на носа му.
— Води ме тогава.
— Обърнете главата си и погледнете през прозореца, сър. Навсякъде е мрачно и влажно, но много скоро сезонът на вишните ще бъде отново тук.
Кишикава-сан извърна глава и се загледа спокойно през правоъгълния прозорец във влажното сиво небе. Николай извади един графитен молив от джоба си и леко го стисна между пръстите си. Докато говореше, той беше съсредоточил вниманието си във врата на генерала, където една вена пулсираше под прозрачната кожа.
— Спомняте ли си как се разхождахме под цветовете в Киякава, сър? Мислете за това. Спомнете си как години преди това сте се разхождали със своята дъщеря, мъничката й ръка във вашата. Спомнете си как сте се разхождали покрай същите брегове с вашия баща, малката ви ръка в неговата. Концентрирайте се върху тези неща.
Генералът сведе глава и настрои съзнанието си, докато Николай продължаваше да говори, успокоителният тон на гласа му беше по-важен от съдържанието на думите. След няколко мига генералът повдигна глава и погледна към Николай. Една лека усмивка се беше появила в ъглите на устните му. След което отново се обърна и се загледа в сивата сцена зад прозореца.
Докато Николай продължаваше да говори тихо, американският сержант беше зает да измъква нещо между зъбите си, но Николай усещаше известно напрежение у по-схватливия от двамата японски пазачи, който явно беше объркан и смутен от тона на разговора. Изведнъж руският „пазач“ скочи напред с вик. Беше закъснял.
От шест часа Николай беше в стаята за разпит, след като се беше предал без борба и обяснения на смаяните и смутени и по тази причина — доста груби пазачи. В беса си американският сержант го беше ударил два пъти с палката си — веднъж по рамото и втори път по лицето, при което му беше разцепил веждата. Болката не беше силна, но кръвта течеше обилно и Николай страдаше от цялата недостойна бъркотия.
Изплашени от последствията за тях, че бяха позволили да убият затворника пред очите им, пазачите засипаха Николай със закани, след което извикаха лекаря на затвора. Когато нервният и притеснен японски лекар се появи, той установи, че с нищо не може да помогне вече на генерала, чиито нерви бяха мъртви секунди след удара на Николай, а тялото му — минута след това. Клатейки глава и смучейки въздух между зъбите си, като че ли поучаваше непослушно дете, лекарят се погрижи за разцепената вежда на Николай, чувствайки се облекчен, че може да свърши нещо в рамките на своята компетентност.