Николай беше зашеметен от липсата на смисъл във всичко това. Кишикава-сан беше мъртъв. Беше постъпил както един син трябваше да постъпи. Беше готов да понесе наказанието. Останалото нямаше значение.
— Отричаш ли това, което казах? — попита майорът.
— Имате на разположение доста факти, майоре, и от тях сте направили невъзможни изводи.
Устните на Даймънд се присвиха.
— Информацията ни идва от самия полковник Горбатов.
— Разбирам. — Значи Горбатов искаше да го накаже за това, че измъкна плячката изпод носа му, предоставяйки на американците известни полуистини и оставяйки ги да свършат мръсната работа. Каква типична славянска двуличност и поквара.
— Разбира се — продължи Даймънд, — ние не вземаме всичко казано от руснаците за чиста монета. Затова искаме да ти дадем възможност да ни разкажеш твоята история.
— Няма никаква история. Цивилният докосна отново рамото му.
— Отричаш, че си познавал генерал Кишикава по време на войната?
— Не.
— Отричаш ли, че той беше част от японската военно индустриална машина?
— Той беше войник. — По-точният отговор щеше да бъде, че той беше воин, но това различие едва ли щеше да означава нещо за американците с техния меркантилен манталитет.
— Отричаш ли, че си бил близък с него?
— Не.
Майор Даймънд се зае отново с разпита, като се стараеше тонът му да показва, че той наистина не е сигурен и се опитва да разбере.
— Документите ти бяха подправени, нали, Николай?
— Да.
— Кой ти помогна да получиш тези документи?
Николай не отговори. Майорът кимна и се усмихна.
— Разбирам те. Не искаш да издадеш приятел. Разбирам това. Майка ти беше рускиня, нали?
— Нейната националност беше руска. Във вените й н< течеше славянска кръв.
Цивилният го пресече.
— Значи признаваш, че майка ти беше комунистка? Николай намери горчив хумор в мисълта за Александра Ивановна като комунистка.
— Майоре, степента на интерес към политиката у майка ми — една съвсем скромна степен — беше стигнала де политическите права на Атила.
— Ясно — каза цивилният. — Предполагам, че ще отречеш, че баща ти е бил нацист?
— Може и да е бил. От това, което знам, бил е достатъчно глупав. Никога не съм го виждал.
Даймънд кимна. — Така, това което казваш, Николай, показва, че по-голяма част от нашите обвинения са истина.
Николай въздъхна и поклати глава. Познаваше американския военен манталитет от две години, но не можеше да се преструва, че приема склонността им да преиначават фактите, за да паснат на някое удобно предположение.
— Ако правилно съм ви разбрал, майоре — честно казано това не ме вълнува много — вие ме обвинявате едновременно, че съм комунист и нацист, че едновременно съм близък приятел на генерал Кишикава и негов наемен убиец, че едновременно съм японски милитарист и съветски шпионин. И вие, изглежда, вярвате, че руснаците са организирали убийството на човека, когото възнамеряваха да подложат на унижение пред военния трибунал, за да получат и те част от пропагандната слава. Всичко това не противоречи ли на рационалното ви мислене?
— Не можем да претендираме, че са ни ясни всички подбуди и мотиви — призна майор Даймънд.
— Наистина ли? Какво подобаващо смирение. Цивилният го стисна болезнено за рамото.
— Не ни трябват умните ти приказки! Не ти ли е ясно, че много си загазил? Тази страна е под военна окупация, а ти си без поданство. Можем да направим каквото си искаме с теб, без нито едно консулство или посолство да се намеси.
Майорът поклати глава и цивилният отпусна рамото му и се отдръпна.
— Не мисля, че този тон ще ни доведе донякъде. Ясно е, че Николай не е от тези, които се плашат лесно. — Той се усмихна малко срамежливо. — Но все пак, това, което каза колегата ми е вярно. Ти си извършил едно углавно престъпление, наказанието за което е смърт. Но има начини, с които можеш да ни помогнеш в борбата срещу интернационалния комунизъм. Само малко съдействие от твоя страна и нещо може да се уреди.
Николай разпозна тона за пазарене. Както всички останали американци и този майор дълбоко в себе си беше търговец. Всичко си имаше цена и по-добрият успяваше да се спазари най-добре.