— Слушаш ли ме? — попита Даймънд.
— Да, чувам ви — отговори Николай, променяйки смисъла.
— Е? Ще сътрудничиш ли?
— Което означава да подпиша вашето признание?
— Това и още нещо. Признанието ти ще обвини руснаците в убийството. Ние също искаме да знаем за хората, които са те внедрили в Сфинкс ФЕ. И за обществото на руските интелектуалци тук и за връзките им с неразкрити японски военни.
— Майоре. Руснаците нямат нищо общо с моите действия. Повярвайте ми, тяхната политика изобщо не ме интересува, така както и вашата. Вие и руснаците сте две леко различаващи се форми на едно и също нещо: господството на посредствеността. Нямам никакви причини да прикривам руснаците.
— Тогава ще подпишеш ли признанието?
— Не.
— Но ти току-що каза…
— Казах само, че няма да прикривам или съдействам на руснаците. Нямам също така никакви намерения да съдействам на вашите хора. Ако искате да ме екзекутирате — със или без подигравката на един военен съд — тогава моля, направете го.
— Николай, ние ще получим твоя подпис върху тези документи, моля те, повярвай ми.
Зелените очи на Николай погледнаха спокойно майора.
— Повече не участвам в този разговор. — Той сведе поглед и се концентрира върху разположението на камъните в играта, което беше запазил в паметта си. Замисли се отново върху най-подходящия ход в отговор на този много сполучлив тенуки.
Майорът и едрият цивилен си кимнаха, след което последният извади един черен кожен калъф от джоба си. Николай не прекъсна концентрацията си, когато сержантът нави ръкава му и цивилният изкара въздуха от спринцовката.
Когато много по-късно се опитваше да си припомни събитията от последвалите седемдесет и два часа, Николай можеше да възстанови само части от преживяното и то без никакъв хронологичен ред по причина на наркотиците, с които го тъпчеха. Единствената аналогия, която можеше да измисли, беше, че случилото се приличаше на игрален филм, в който той беше едновременно актьор и зрител — един филм с ускоряване и забавяне на кадъра, със замразяване на образа и наслагване отгоре, със звука от една сцена, записана върху образа на друга, с отделни подсъзнателни проблясъци, които по-скоро се усещаха, отколкото се възприемаха, с разтегляни, преекспонирани и разфокусирани картини и диалог, пуснат на по-висока скорост.
По това време американските разузнавателни отдели бяха съвсем в началото на опитите с използване на наркотици по време на разпит. Те често правеха грешки, някои от които с трагични последици за човешкия мозък. Едрият цивилен „доктор“ опита най-различни химикали и комбинации върху Николай/ Понякога успяваше да докара жертвата си до истерия, друг път до сънлива апатия. Понякога създаваше взаимно изключващи се ефекти, в резултат на които Николай ставаше съвсем спокоен и прозрачен, но така изместен във времето, че когато отговаряше с желание на въпросите, отговорите му нямаха никаква връзка с тях.
През тези три дни, в моментите, когато Николай успяваше да дойде на себе си, той изпадаше в силна паника. Те атакуваха и най-вероятно унищожаваха съзнанието му. Генетичното превъзходство на Николай беше колкото интелектуално, толкова и чувствено. Той се опасяваше, че щяха да пречупят съзнанието му и резултатите от стотици години на селективно размножаване щяха да бъдат сведени до нивото на една човешка развалина.
Често той като че ли беше извън себе си, и Николай зрителят изпитваше съжаление към Николай актьора. По време на тези кратки периоди той се опитваше да не се противопоставя на тези кошмари, да приема безумието на тези усещания. Разбираше интуитивно, че ако се опитва да се бори с пулсиращите приливи на нереалност, нещо в него може да се пречупи от усилията и той никога повече да не бъде в състояние да го възстанови.
На три пъти по време на тези разпити търпението на разпитващите се изчерпваше и те разрешаваха на сержанта да прилага по-старомодни методи. Той го правеше с помощта на една девет инчова тръба от платно, пълна с желязо. Резултатът от допира с това оръдие за мъчение беше ужасяващ. То рядко разкъсваше кожата отгоре, но счупваше костите и разрушаваше тъканта под нея.
Майор Даймънд, който беше цивилизован мъж, не винаги намираше оправдание за подобни действия и напускаше залата за разпит по време на тези побои, за да не бъде свидетел на мъченията, които сам беше наредил. „Докторът“ обаче оставаше, любопитен да види ефекта от болката под влиянието на силни наркотици.
Трите побоя бяха възприети по различен начин от Николай. За първия не си спомняше нищо. Ако не беше затвореното му дясно око и соленият вкус в устата от загубените зъби, той нямаше да знае за него. Второто биене беше особено болезнено. В резултат на остатъчното действие на наркотиците, сетивата му бяха силно изострени. Допирът на дрехите до кожата беше болезнен, болезнено беше и поемането на въздух през ноздрите. В това изключително състояние мъчението беше неописуемо. Той се молеше за безсъзнание, но сержантът беше достатъчно талантлив, за да не го допусне до тази благословена празнота.