Последният побой не беше изобщо болезнен, но много го изплаши. С изключителна яснота Николай получаваше и наблюдаваше наказанието. Той отново беше едновременно зрител и участник и наблюдаваше това, което ставаше, със слаб интерес. Нищо не усещаше; наркотиците бяха притъпили сетивата му. Ужасът произлизаше от факта, че можеше да чува биенето, като че ли звукът беше усилен от мощни микрофони в плътта му. Чуваше как се смачква тъканта, чуваше как се разкъсва кожата, чуваше стърженето на начупени кости, чуваше буйното пулсиране на кръвта във вените. В огледалото на своето съзнание той беше просто ужасен. Съзнаваше, че да може да възприема всичко това, без да усеща нищо, беше безумие, а това, че го посрещаше с безразличие, граничеше с лудост.
В един момент, когато съзнанието му беше близо до реалността, той каза на майора, че е син на генерал Кишикава и че ако не го убият, ще направят огромна грешка, защото няма да му се изплъзнат. Той говореше отпуснато, езикът му беше надебелял от наркотиците, а устата му беше сцепена от побоя, но мъчителите му така или иначе не го разбраха. Беше заговорил несъзнателно на френски.
На няколко пъти по време на тези тридневни разпити се налагаше да му свалят белезниците за по няколко минути. „Докторът“ беше забелязал, че пръстите му бяха бели и студени от липса на кръвообращение, затова му масажираха китките, преди отново да поставят белезниците. Следите от белезниците останаха за цял живот върху китките на Николай.
През седемдесет и третия час, без да знае какво прави и без да се интересува, Николай подписа признанието, с което обвиняваше руснаците. Той се намираше така далече от реалността, че подписа на японски в средата на напечатаната страница, колкото и да се опитваха да насочат треперещата му ръка към края на страницата. Това признание се оказа толкова безполезно, че на американците се наложи да подправят подписа му, което, разбира се, можеха да направят още в самото начало.
Съдбата на това „признание“ беше една метафора за нескопосаната работа на разузнаването. Няколко месеца по-късно, когато американците решиха, че е дошъл моментът да направят един заплашителен ход към руснаците, документът беше донесен на полковник Горбатов от майор Даймънд. Майорът седеше мълчаливо на насрещния стол и чакаше реакцията от това обвинение в активен шпионаж.
Полковникът прегледа документа с безразличие, след което свали очилата си, почисти ги много усърдно с пръстите си и отново ги постави на носа си. С дъното на лъжицата той смачка неразтворените бучки захар в чашата за чай, пое една голяма глътка чай и постави чашата точно в центъра на подноса.
— Е и? — каза той мързеливо.
И това беше всичко. Заплашителният жест беше направен и не му обърнаха внимание. Освен това той не оказа ни най-малък ефект върху прикритата дейност на двете сили в Япония.
За Николай последните часове от разпита се бяха разтопили в смущаващи, но и неприятни сънища. Нервната му система беше така разбита от различните наркотици, че функционираше минимално, а съзнанието му се беше отдръпнало в себе си. Той преминаваше от една степен на нереалност в друга и накрая се озова на бреговете на Киякава, под разцъфналите вишневи дръвчета. До него, но на разстояние, така че генерал Кишикава да можеше да върви между тях, имаше едно младо момиче. Въпреки че никога не я беше срещал, той знаеше, че е дъщерята на генерала. Момичето му разказваше как ще се омъжи един ден и ще има син. И съвсем бегло спомена, че тя и синът й ще загинат по време на бомбардировката над Токио. След като каза това, тя съвсем естествено се оказа Марико, която беше загинала в Хирошима. Николай беше много радостен да я види отново и те изиграха една партия Го за упражнение, като тя използваше вместо камъни черни вишневи цветове, а той бели. Николай беше станал един от камъните на дъската и от микроскопичната си позиция на дъската се оглеждаше за противниковия камък. Опита се да изгради отбранителни „очи“, но всичките се оказаха фалшиви и той хукна по жълтата повърхност на дъската, черните линии се размазваха покрай него, докато стигна края и скочи в дълбоката тъмнина, която се разтвори в неговата килия…
…Където отвори очите си.