Беше прясно боядисана в сиво и нямаше прозорци.
Светлината отгоре беше болезнено ярка. Той отклони погледа си, за да може да вижда.
В тази килия Николай прекара в строг тъмничен затвор три години.
Преминаването от кошмара на разпитите към самотата и тежестта на мълчанието не беше рязко. В началото всеки ден, а после по-рядко, той беше посещаван от същия нервен лекар, който беше констатирал смъртта на генерала. Той само сменяше профилактично превръзките, без да прави някакви усилия да затвори срязаните места или да отстрани счупените кости и хрущяли. При всяко свое посещение лекарят клатеше глава и цъкаше през зъби, мърморейки на себе си, като че ли се възмущаваше, че е допуснал да участва в такава безсмислена жестокост.
Японските пазачи бяха инструктирани да не говорят със затворника, но през първите дни трябваше да му обяснят правилата за ежедневието и за държанието му. Когато се обръщаха към него, те използваха безцеремонната форма на глагола и един повишен тон, в който нямаше лична антипатия, а просто показваше разликата в положението между затворник и пазачи. След като всичко беше установено, те спряха да разговарят с него и през по-голямата част от трите години той не чуваше друг глас освен собствения си, с изключение на половин час на всеки три месеца, когато беше посещаван от един дребен затворнически служител, който отговаряше за общественото и психологично благополучие на затворниците.
Трябваше да мине почти един месец, преди да изчезнат последните ефекти от наркотиците. Чак тогава той си позволи да се отпусне от страха, който изпитваше от внезапните кошмарни пропадания във време и пространство. Те го връхлитаха и го оставяха запъхтян и плувнал в пот в някой ъгъл на килията, останал без сили и ужасен от мисълта, че мозъкът му е увреден завинаги.
Нямаше никакви запитвания относно изчезването на Хел, Николай Александрович (ТА/737804). Никой не направи усилия да го освободи или да ускори гледането на делото му. Той беше ничий гражданин; нямаше документи; никакъв консул не се появи да защити гражданските му права.
Единственото раздвижване на нещата след изчезването на Николай Хел беше посещението на мисис Шимура и мистър Ватанабе в сградата Сан Шин. Те бяха прекарали няколко нощи, шепнейки и опитвайки се да съберат кураж, за да направят този безнадежден жест към своя благодетел. Набутани в една малка канцелария, те с тихи и бързи думи и с израз на пълно смирение се опитаха да получат някаква информация. През цялото време говореше мисис Шимура, а мистър Ватанабе само се кланяше и беше свел поглед пред лицето на неизчислимата мощ на окупационните сили и техните загадъчни действия. Те съзнаваха, че идването им в бърлогата на американците ги излагаше на опасност да загубят дома си и малкото, което им беше оставил Николай, но чувството им за чест и честност не им позволяваше да постъпят по друг начин.
Единственият резултат от тяхното колебливо и изплашено допитване беше посещение на екип от американската военна полиция, търсещ доказателства срещу Николай. В процеса на обиска, офицерът, който отговаряше за него, конфискува като веществено доказателство колекцията на Николай от репродукции на Кийонобу и Шараку14, които си беше позволил да купи, когато имаше възможност, чувствайки се разстроен от факта, че притежателите им бяха принудени по икономически причини да продават това национално богатство.
Както се оказа по-нататък, тези репродукции имаха едно второстепенно влияние върху егалитарното американско изкуство. Офицерът, който ги конфискува, ги изпрати в дома си, където синът му се зае да попълни с боички празните места, и така успешно беше спазвал контурите, че майка му отново се убеди в способностите на детето си и го насочи към изкуството. Този надарен младеж най-вероятно е станал родоначалник на движението за поп арт, благодарение на механичната прецизност, с която е прерисувал консерви.
През трите години, които прекара в строг тъмничен затвор, Николай чакаше да заведат дело срещу него за шпионаж и убийство, но никакви официални процедури не бяха предприети. Той не беше съден и осъден и по тази причина беше лишен от най-елементарните привилегии, от които се ползваха обикновените затворници. Японската администрация на затвора Сугамо беше под робството на окупацията. Държаха Николай в строг тъмничен затвор, защото така им беше наредено, въпреки че той беше едно досадно изключение в тяхната строга организация. Той беше единственият затворник не японец; беше единственият неосъден и единственият, който беше държан в строг тъмничен затвор, без да има досие за неподчинение. Той щеше да бъде една обезпокоителна административна аномалия, ако не беше обстоятелството, че хората, от които зависеше съдбата му, просто не се интересуваха от него.