След няколко седмици в затвора, той реши да води някаква сметка за дните като белег на увереност, че някой ден ще се върне към живота. Реши компромисно да нарече следващия ден понеделник и да приеме, че това е първият ден на април. Беше сбъркал с осем дни, но разбра това едва след три години.
Затворническият му живот беше доста натоварен. Два пъти хранене, едно къпане, два сеанса за медитация всеки ден. Два пъти седмично удоволствието да тича нагоре надолу по алеята. Освен това имаше още два точни ориентира за времето. Веднъж месечно го посещаваше един затворник бръснар, който го бръснеше и остригваше главата му. Възрастният затворник спазваше забраната да не разговаря, но през цялото време намигаше и се хилеше, за да покаже братска солидарност. Също така, веднъж месечно, почти винаги два дни след посещението на бръснаря, след като се връщаше от упражненията си навън, той намираше постелките на леглото сменени, а стените на килията мокри от вода и дезинфектор, чиято миризма продължаваше да се усеща три четири дни след това.
Една сутрин, след шест месеца в килията, медитацията му беше прекъсната от звука на отварящата се врата. Първата му реакция беше раздразнение и малко страх от това неочаквано прекъсване на установената рутина. По-късно разбра, че това посещение не беше прекъсване на рутината, а още един елемент, чрез който можеше да измерва времето. Веднъж на шест месеца щеше да го посещава един възрастен, преуморен обществен служител, чиито задължения бяха да се грижи за социалните и психологическите нужди на затворниците. Възрастният мъж се представи като мистър Хирата и каза на Николай, че имат разрешение да разговарят. Той седна в края на леглото, постави препълненото си куфарче до себе си, отвори го, порови вътре за празна анкетна карта и я защипа на поставката за документи. С беззвучен и отегчен глас той задаваше въпроси за здравето на Николай, и след всяко кимване правеше отметка за съответния въпрос.
След като проследи с върха на писалката дали е задал всички необходими въпроси, мистър Хирата погледна с влажни, изморени очи и попита дали мистър Хел има да направи някакви официални молби или оплаквания.
Николай поклати автоматично глава, след което промени намеренията си.
— Да — опита се да каже той. Но гърлото му беше набъбнало и се чу само един прегракнал звук. Той изведнъж осъзна, че е загубил навика да говори. Прочисти гърлото си и се опита пак. — Да, сър. Бих искал да получа книги, листа хартия, четки, мастило.
Дебелите извити вежди на мистър Хирата се повдигнаха, той отвърна очи и пое дълбоко въздух. Молбата беше екстравагантна. Щеше да бъде много трудно. Можеше да причини неприятности. Но записа старателно молбата на мястото, предвидено за това.
Николай беше изненадан да установи как отчаяно се нуждаеше от книги, макар и да съзнаваше, че прави грешка, като се надява на нещо, рискувайки да изпита разочарование. Това можеше да наруши финия баланс на неговото мрачно съществуване, в което желанието беше потиснато, а надеждата беше приела вида на очакване Той продължи още по-разумно:
— Това е единственият ми шанс, сър.
— Така ли? Единствен шанс?
— Да, сър. Аз нямам нищо — измърмори Николай и прочисти отново гърлото си. Да говори беше толкова трудно! — Нямам нищо, с което да занимавам мислите си. И ми се струва, че започвам да полудявам.
— Така ли?
— Започвам често да си мисля за самоубийство.
— А-а. — намръщи се силно мистър Хирата. Защо трябваше винаги да има такива проблеми? Проблеми, за които няма точни инструкции в ръководството с наредбите. — Ще докладвам за молбата ви, мистър Хел.
По тона на гласа му Николай заключи, че молбата няма да бъде направена много енергично и най-вероятно щеше да потъне в бездната на бюрокрацията. Беше забелязал, че погледът на мистър Хирата попадаше често върху пребитото му лице, където белезите и подутините личаха ясно, и всеки път той отместваше очи с неудобство и притеснение.