Щеше да преведе баските народни мъдрости на руски, английски, японски, немски. Наум би могъл да опита да ги преведе и на своя уличен китайски.
Той свали завивките от леглото, коленичи до него и нареди книгите, хартията, мастилото и писалката. В началото се опитваше да обуздае ентусиазма си в случай, че решат да му отнемат съкровището, изпращайки го отново към това, което Сент Екзюпери нарича „мъчението на надеждата“. И наистина, следващото упражнение на алеята беше мъчение за него. Той се върна, подготвен да не намери книгите. Но те бяха все още там и той се отдаде на удоволствието от умствения труд.
След като откри, че почти е загубил гласа си от липса на употреба, реши да започне да говори на себе си по няколко часа на ден, измисляйки си ситуации или разказвайки на глас политическите и интелектуалните истории на народите, чиито езици говореше. В началото се чувстваше малко неудобно, като говореше сам на себе си. Притесняваше се да не би пазачите да помислят, че е загубил разсъдъка си. Скоро обаче му стана навик да мисли на глас и през целия ден си мърмореше сам. От годините, прекарани в затвора, Хел придоби един характерен начин на говорене с много тих, почти шепнещ глас, който можеше да бъде разбран само благодарение на изключително точното му произношение.
В по-късните години този определен, полушепот оказваше обезкуражаващо и смразяващо въздействие върху хората, с които му се налагаше да се среща, практикувайки своята особена професия. А за тези, които бяха допуснали фаталната грешка да извършат предателство спрямо него, този мек и точен глас беше част от нощните им кошмари.
Първата поговорка в книгата беше „Zahar hitzak, zuhur hitzak“, която беше преведена като „Старите пословици са мъдри пословици“. В неговия непълен речник за думата zahar имаше дадено само едно значение — „стар“. Първите бележки на неговата аматьорска граматика гласяха:
Zuhar = мъдър.
Множественото число на баскски е или „ак“ или „zak“.
Коренът за старинна поговорка (пословица) е или „hit“,
или „hitz“.
Забележка: глаголът „казвам/говоря“ вероятно се образува от този корен.
Забележка: възможно е паралелни структури да не изискват глагол в просто време.
С това оскъдно начало, дума по дума, понятие по понятие, структура по структура, Николай създаде граматика на баскския език. В началото се опитваше да произнася езика, който учеше, за да го запази жив в паметта си. Без да има кой да го насочва, той допусна грешки, които щяха да преследват говоримия му баскски завинаги, за най-голямо удоволствие на баскските му приятели. Например, той реши, че h трябва да е нямо, както във френския език. Освен това му се наложи да реши как да произнася баскското „х“. Съществуваха няколко възможности. Можеше да бъде „з“ или „ш“, или „ч“, или гърленото германско „х“. Той се спря на последното. Което се оказа грешно, за негово постоянно притеснение.
Животът му беше запълнен, дори прекалено, със събития от които все още не се беше уморил. Денят му започваше със закуска и баня със студена вода. След като успееше да изразходва част от физическата си енергия с упражнения, той си позволяваше половин час медитация. След това започваха заниманията му по баскски език, които му заемаха времето до вечеря. След това отново се упражняваше, докато изтощеше тялото си. Следваше още половин час медитация. След това сън.
Бягането два пъти седмично по пътеката беше за сметка на ученето на баскски език. Всеки ден, докато се хранеше или упражняваше, той си говореше на един от езиците, които знаеше, за да ги поддържа свежи в паметта си. Тъй като знаеше седем езика, той реши всеки отделен ден на седмицата да бъде за един конкретен език, така че неговият седмичен календар имаше следния вид: Monday, вторник, lai-bai-sam, jeudi, Freitag, Larunbat и Nitiyoo-bi.
Най-важното събитие, което се случи през тези години на строг тъмничен затвор, беше появата на нещо като шесто чувство. Това стана почти без негово желание. В началния стадий той дори не осъзна какво точно се е случило. Обикновено тези, които изучават феномена на паравъзприемчивостта, приемат, че така нареченото шесто чувство или усещането за близост, е било нещо обикновено за първобитния човек, така както и останалите сетива. Но постепенно е закърняло с промяната на живот на древния човек и най-вече с прекратяване на ловуването. Освен това изключителното естество на „шестото чувство“ произлиза от енергия на централната мозъчна кора, диагонално противоположна на рационалното мислене, което разграничава изцяло човека от животното. У някои примитивни племена все още се срещат подобни рудиментарни възможности. Дори и най-слабо развитите от тях понякога получават импулси от атрофираните остатъци на тази система, които ги карат да изтръпват от усещането, че някои ги наблюдава отзад или че някой мисли за тях, или изпитват това особено чувство за обреченост или щастие; но това са преминаващи и мимолетни усещания, на които почти не се обръща внимание, защото не могат да се вместят в схващанията на прозаичната логика и защото приемането им ще подкопае удобното схващане, че всички феномени са в рамките на рационалния спектър.