— Наздраве — каза агентът, отпивайки първата глътка. — Той поклати глава и се засмя. — Предполагам, че не казвате „наздраве“, когато пиете чай. Какво казвате?
Хел остави чашата на масата до себе си.
— Какво искате от мене?
Обучен в курсове, където разиграваха ситуации за убеждаване на отделна личност и ръководене на малки групи, агентът усети известна студенина в държанието на Хел и затова реши да следва правилата на своето обучение и да използва като обратно нападение откровеността.
— Предполагам, че сте прав. Би било по-добре, ако минем направо към въпроса. Вижте, мистър Хел, аз прегледах вашия случай и ако питате мене, мисля, че са се отнесли с вас несправедливо. Както и да е, това е мое мнение.
Хел насочи очите си към откритото, откровено лице на мъжа. Потискайки импулса си да протегне ръка и да го удари, той сведе поглед.
— Това е вашето мнение, така ли?
Агентът прибра усмивката си за друг случай. Нямаше да продължава да се прави на идиот. Щеше да каже истината. Имаше една старинна пословица, която беше запаметил в своите курсове за убеждаване: „Недейте да пренебрегвате истината; добре използвана, тя може да бъде ефективно оръжие“. Но не забравяйте, че оръжията се изхабяват от прекалена употреба.
Той се наведе напред и заговори с откровен, загрижен глас:
— Мисля, че мога да ви измъкна оттук, мистър Хел.
— И какво ще ми струва това?
— Има ли значение?
Хел се замисли за момент.
— Да.
— Добре. Искаме да се свърши една работа. Вие сте способен да я извършите. Ще ви заплатим с вашата свобода.
— Аз имам моята свобода. Искате да кажете, че ще ми заплатите с моето освобождаване?
— Наречете го както желаете.
— Какво ще представлява това освобождаване, което ми предлагате?
— Не съм сигурен, че ви разбирам. Свободен, човече. Свобода. Можеш да правиш, каквото поискаш, да отидеш където пожелаеш.
— Ах, да. Предлагате ми поданство и известна сума пари, с която да живея.
— Е… не. Това, което казвам, е… Вижте, упълномощен съм да ви предложа свободата, но никой нищо не ми е казал за пари и поданство.
— Нека изясним нещата, за да съм сигурен, че съм ви разбрал. Предлагате ми възможност да скитам из Япония, уязвим, всеки момент да могат да ме арестуват, гражданин на нито една страна и свободен да отида навсякъде и да правя всичко, което не струва пари. Това ли е?
Неудобството на агента достави удоволствие на Хел.
— А-а… Аз само казвам, че въпросът за пари и поданство не е бил обсъждан.
— Ясно. — Хел стана. — Защо не се върнете пак, когато уточните подробностите на вашето предложение?
— Няма ли да ме попитате за задачата, която искаме да изпълните?
— Не. Предполагам, че ще е максимално трудна. Много опасна. Най-вероятно има замесено убийство. В противен случай нямаше да сте тук.
— О, не мисля, че бих го нарекъл убийство, мистър Хел. Не бих употребил тази дума. Това по-скоро е… като войник, който се бие за своята страна и убива един враг.
— Точно това казах и аз: убийство.
— Нека бъде вашето.
— Ще бъде. Приятен следобед.
Агентът започна да изпитва чувството, че го манипулират, независимо от това, че бе обучен сам да използва хората. Избра като защита отново добродушната маска.
— Добре, мистър Хел. Ще трябва да говоря с моите началници и да видя какво може да се направи за вас. Хей, знаете ли какво? Аз дори не ви се представих. Съжалявам.
— Не се притеснявайте. Не ме интересува кой сте.
— Добре. Но приемете съвета ми, мистър Хел. Възползвайте се от този шанс. Подходящата възможност не чука по два пъти, нали знаете.
— Проницателно наблюдение. Сам ли сте съставил епиграмата?
— Ще се видим утре.
— Много добре. Ще помоля пазачът да почука два пъти на вратата. Не бих искал да го объркам с подходящата възможност.
В отдела на ЦРУ за Далечния изток обсъдиха исканията на Хел. Поданството беше нещо просто. Разбира се, не ставаше дума за американско. Тази висока привилегия беше запазена за руските танцьори емигранти. Но можеха да му уредят поданство в Панама, Никарагуа или Коста Рика — във всеки един от контролираните от ЦРУ райони. Щеше да им струва малко бакшиши на местна почва, но би могло да се направи.
Към въпроса със заплащането обаче се отнесоха по-неохотно. Не защото трябваше да правят икономии от доста разтегливия си бюджет, но просто смятаха, че парите щяха да бъдат хвърлени на вятъра, и съжаляваха за загубата. А че загуба щеше да има, беше ясно, защото вероятността Хел да се измъкнеше жив, беше нищожна. Друг финансов проблем бяха разходите по пътуването на Хел до Съединените щати за пластична операция, защото той нямаше да има никакъв шанс в Пекин с това запомнящо се лице. Въпреки всичко, накрая решиха, че нямат избор. В резултат на проучването си имаха само една перфокарта с името на човека, който можеше да свърши работата.