Мистър Ейбъл кимна.
— Следователно, един човек от осемнадесети век си е създал живот от осемнадесет век с прекрасно усамотение в планините. Много интересно. Изненадан съм, че не се е върнал в Япония, за да живее по начина, по който е отгледан.
— От това, което знам, той е решил да напусне, след като е излязъл от затвора и е видял доколко традиционният начин на живот и етични норми в Япония са се повлияли от американизма. Оттогава не се е връщал.
— Колко мъдро. За него в паметта му Япония винаги ще остане такава, каквато е била в по-благородните времена. Жалко, че е враг. Мисля, че бих харесал вашия мистър Хел.
— Защо го наричате моя мистър Хел? Мистър Ейбъл се усмихна.
— Това дразни ли ви?
— Всякакви глупости ме дразнят. Но нека се върнел към нашия проблем. Не, Хел не е толкова богат, колкотс си представяте. Най-вероятно той се нуждае от пари е това може да е шанс за нас. Той притежава няколко хиляди акра земя в Уайоминг, апартаменти в половин дузина столици, планинска хижа в Пиринеите, но има по-малко от половин милион в швейцарска банка. Той все още има разходи за замъка и експедициите си. Дори и ако продаде земите в Уайоминг и апартаментите, животът му в замъка по неговите стандарти няма да надхвърля средното ниво.
— Един живот на… каква беше думата? — попита мистър Ейбъл, усмихвайки се леко на себе си, съзнавайки, че дразни Даймънд.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Онази японска дума за нещата от живота?
— Шибуми!
— Ах, да. Така че дори и без да предприема повече „каскади“, вашият — искам да кажа — нашият мистър Хел би могъл да води живот, отдаден на шибуми.
— Не бих бил толкова сигурен — вметна Стар. — Не и с тази дама, която струва сто хиляди на сеанс.
— Бихте ли млъкнали, Стар! — каза Даймънд.
Не успявайки да следи разговора, палестинецът се надигна от заседателната маса и застана до прозореца, където започна да наблюдава как долу една линейка си пробиваше път през движението — както правеше всяка вечер по същото време. Цветистият речник на Стар беше привлякъл вниманието му и той търсеше някаква дума в своя джобен английско-арабски речник, когато изведнъж паметникът на Вашингтон и широкото авеню с коли изчезна и прозорецът се изпълни с ослепителна светлина.
Козарят изпищя и се хвърли на пода, покривайки глава с ръце в очакване на експлозия.
Всеки в стаята реагира по различен начин. Стар скочи и измъкна своя магнум. Мис Суивън се отпусна рязко на стола. Заместник-пълномощникът закри лицето си с един напечатан лист хартия. Даймънд затвори очи и поклати глава при мисълта за всичките тези магарета, от които беше заобиколен. Мистър Ейбъл задълбочено разглеждаше кожичките на ноктите си. А първият помощник, задълбочен в работата си с Дебелака, изобщо не беше забелязал какво се е случило.
— За бога, станете от пода — каза Даймънд. — Няма нищо. Филмът с уличната сцена се е скъсал, това е всичко.
— Да, но…
— Нима смятате, че гледаме от шестнадесетия етаж надолу?
— Не, но…
— Мис Суивън, загасете задния прожекционен апарат и си отбележете да бъде оправен. — Даймънд се обърна към мистър Ейбъл. — Трябваше да направя това, за да създам една по-приятна работна среда, за да не изглежда офис като затворен в недрата на земята.
— И ви беше възможно да си го въобразявате?
Стар прибра пистолета в кобура си и погледна към прозореца като че ли искаше да каже, този път имаше щастие.
Със схватливост на преживно животно палестинецът тъпо се усмихна и се надигна.
— Това наистина беше добър номер! Май майтапът беше за моя сметка.
В другата зала мис Суивън завъртя един ключ и ослепителната светлина изчезна от прозореца, оставяйки един бял матов правоъгълник, който като че ли намали размерите на стаята и я запуши.
— Добре — каза Даймънд, — сега имате някаква представа за човека, с когото имаме работа. Бих искал да обсъдим някои стратегически особености и по тази причина ще трябва да напуснете. — Той посочи на Стар и палестинеца стаята за упражнения и слънчеви бани. — Изчакайте там докато ви повикам.
Опитвайки се да изглежда, че това не го е засегнало, Стар се отправи към стаята, последван от палестинеца, който продължаваше да обяснява, че шегата сигурно е била специално за него.
След като вратата се затвори зад тях, Даймънд се обърна към останалите двама около масата, говорейки така, като че ли заместник-пълномощникът не присъства, което до голяма степен беше вярно.