— Точно така. И тъй като въпросът е деликатен исках тези двамата да не присъстват, докато го обсъждаме. Приемам факта, че на страните, които представлявате, е поверена защитата на ООП, така както и на компанията-майка и на ЦРУ. Но нека бъдем честни помежду си. Всички ще бъдем по-щастливи, ако това палестинско образувание — и палестинците заедно с него просто изчезне. Те са едно лошо, недисциплинирано, порочно множество, което благодарение на историята е станало символ на Арабската цялост. Ясно ли е дотук?
Мистър Ейбъл направи жест, че всичко това е очевидно.
— Много добре. Нека разгледаме нашето положение, ако всичко срещу Хел пропадне и той успее да ликвидира тези от „Черните Септемврийци“. Всичко, от което трябва да се интересуваме е да убедим палестинците, че сме направили онова, което са ни позволявали силите. Като се има предвид варварската им същност, мисля, че те ще бъдат умилостивени, ако им предложим заради тях да унищожим всичко, което притежава Николай Хел.
Мистър Ейбъл остана известно време мълчалив. Беше свел очи и гъделичкаше горната си устна с показалеца.
— Да, вярвам, че можем да разчитаме в това отношение на манталитета на палестинците. Те ще възприемат едно действие за отмъщение — стига да е достатъчно ярко — като доказателство, че сме предани на техните интереси. — Той се усмихна на себе си. — И не смятайте, че ми е убегнало, че една такава евентуалност ще ви позволи да убиете с един куршум два заека. С един удар ще разрешите належащия проблем и ще отмъстите за брат си. Не е ли много вероятно, че на вас би ви се искало Николай Хел да успее, което ще ви позволи да го накажете максимално?
— Ще направя всичко възможно, за да предотвратя удара в зародиша му. Това би било най-доброто за компанията-майка, а нейните интереси са над моите лични чувства. — Даймънд погледна към първия помощник. Беше много възможно той директно да докладва на Главния за предаността на Даймънд към компанията.
— Тогава това е всичко — каза мистър Ейбъл надигайки се от заседателната маса. — Ако нямате повече нужда от мене, ще се върна към заниманията, които прекъснахте.
Заместник-пълномощникът също стана и прочисти гърлото си.
— Предполагам, че няма да имате нужда и от мене?
— Някога имал ли съм? Но очаквам да сте на разположение, за да дадете нареждания. Можете да вървите.
Даймънд даде инструкции на първия помощник да върне информацията за Николай Хел в началото и да я подава с по-малка скорост, съобразена с грамотността на Стар и на палестинеца, които излизаха в момента qt другата стая. Арабинът разтъркваше възпалените си очи, като прибираше в джоба си своя английско-арабски речник.
— Господи, мистър Даймън! Беше много трудно да се чете в онази стая. Светлината беше много ярка!
— Искам двамата да седнете тук и да научите всичко което можете, за Николай Хел. Не ме интересува, ако ще да ви отнеме цялата нощ. Решил съм да ви взема заедно с мене, когато посетя този човек — не защото можете да ми помогнете, но защото сте отговорни за този, провал и съм твърдо решен да ви накарам да участвате до края.
— Това е много почтено от ваша страна — промърмори Стар.
Даймънд се обърна към мис Суивън, която излезе от асансьора.
— Отбележете си следното. Първо: земята в Уайоминг, унищожаване. Второ: швейцарските пари, унищожаване. Трето: Гномът, усилено търсене. Четвърто: Ми-5 и МИ-б, уведомени и инструктирани. Добре, Люелин, започвай предаването за нашите глупави приятели тук. А вие двамата се молете Николай Хел да не е преминал вече в нелегалност.
ПЕЩЕРАТА ПОРТ-ДЕ-ЛАРУ
В същото време Николай Хел беше на 393 метра под земята, въртейки се бавно на края на въже, дебело един сантиметър. Седемдесет и пет метра под него, невидим в кадифената тъмнина на пещерата, се намираше краят на един огромен конус от натрошени камъни, колекция от хилядолетните остатъци на естествената шахта. В основата на конуса неговият партньор го чакаше да завърши единадесетото си спускане по шахтата, която се извиваше над него като огромен дървен винт, обърнат с главата надолу.
Двамата баски, които работеха с лебедката на ръба на пещерата, почти на четиристотин метра нагоре, бяха сложили двойно триещи скоби, които да държат здраво въжето, докато подменят употребения барабан на въжето с нов. Това беше най-потискащият момент в спускането — и най-неудобният. Потискащ, защото Хел сега изцяло зависеше от въжето, след като деветдесет минути беше контактувал с тясната, усукана шахта, с нейните стеснения като гърло на бутилка, с тесните тераси, с опасни образувания, през които трябваше да се промъква, без и за момент да забравя гравитацията, тъй като въжето висеше хлабаво, за да му даде свобода за маневриране. През цялото спускане трябваше непрекъснато да следи въжето да не се обърка или да се усуче с жицата на телефона, която минаваше до него. Но при всичките проблеми в шахтата — някои предизвикателни, други дразнещи — съществуваше успокоението от скалните стени, близки и видими под лъча на лампата върху каската, за които можеше да се прилепи, ако нещо станеше с въжето и лебедката.