Сега беше извън шахтата и висеше точно над тавана на първата голяма пещера, чиито стени се бяха отдалечили под светлината, хвърляна от лампата. Общата тежест тази на тялото му плюс четиристотин метра въже и водонепроницаемия контейнер за храна и инструменти се удържаше само от две триещи се скоби, намиращи се на четиристотин метра отгоре. Хел имаше пълна вяра на системата от скоби и лебедката. Той сам я беше конструирал и изработил в работилницата си. Беше просто устройство, задвижвано с педали от мощните крака на баскските планински момчета и движещо се с такава скорост, че спускането да става много бавно. Плъзгащите се защитни скоби бяха конструирани така, че да се захващат към въжето, ако то надминеше определената скорост за спускане. Опорната призма представляваше една триножка от алуминиеви тръби, оформена като отворена палатка точно над тясната входна дупка на пещерата. Хел вярваше на механичната система, която го предпазваше от падане върху купчината чакъл и каменни блокове, които запълваха почти половината от първата пещера, но въпреки това мърмореше проклятия докато момчетата горе действаха. Трябваше да диша с широко отворена уста, защото висеше в средата на водопад, предизвикан от изтичането на подземен поток на 370-я метър в шахтата. Последните деветдесет метра свободно спускане бяха през един леден душ, който се просмукваше в ръцете му, независимо от дебелите гумени пръстени върху китките. В този водопад лампата му беше безполезна и той я изгаси, като продължи да виси отпуснат сред грохота и съскането на водата. Товарът беше започнал да ожулва ребрата и чатала му. Имаше известно предимство в слепотата. Неминуемо по време на криволичещото спускане, въжето се усукваше и в началото на свободното спускане през тавана на първата пещера той започна да се върти, първо бавно, след което по-бързо, после пак бавно до спиране, след което се завъртя в обратната посока. Ако имаше възможност да вижда въртящия се около него наклон, щеше да почувства замайване, но в пълната тъмнина имаше само едно усещане като „раздуване“, когато скоростта на въртене разпъваше ръцете и краката му.
Хел усети, че го изтеглят малко нагоре, за да освободят прикрепящите скоби, след което стомахът му се сви, когато пропадна няколко сантиметра, докато прехвърляха тежестта от единия барабан на другия, и започна да се спуска през водопада, който скоро се превърна в гъста мъгла. Вече се виждаше светло петно долу, където го очакваше неговият партньор пещерняк, застанал на отдалечено място от линията на падане на скали, вода, и, да не дава Господ на самия Хел.
Стърженето на висящия контейнер с инструменти показа на Хел, че е достигнал до края на конуса с каменни остатъци, и той сви крака, така че първият му контакт със скалата да бъде в седнало положение, защото момчетата горе щяха да спрат при първия знак за отпускане на въжето и щеше да бъде комично трудно да се освободи от товара изправен на пръсти върху някоя морена.
Льо Каго се промъкна към него и му помогна да смъкне тежестта от гърба, тъй като и ръцете, и краката на Хел бяха изтръпнали от липсата на кръвообращение във влагата и студа, а пръстите му бяха станали безчувствени.
— И така, Нико! — изгърмя Льо Каго с басовия си глас, отекващ в пещерата. — Най-накрая реши да се отбиеш на гости! Къде беше? В името на двете топки на Христос, мислех, че си се отказал и си се прибрал вкъщи! Хайде! Направил съм чай.
Льо Каго вдигна контейнера на рамо и тръгна по нестабилната повърхност, намирайки бързо пътя, който явно вече познаваше, и избягвайки неустойчивите камъни, които можеха да предизвикат лавина. Свивайки и разпускайки ръце, за да им възвърне притока на кръв, Хел следваше точно стъпките му, тъй като Льо Каго познаваше коварния и нестабилен конус по-добре от него. Старият баскски поет беше прекарал долу вече два дни, приготвяйки базовия лагер в основата на конуса и предприемайки смели походи в малките пещери и галерии, които излизаха от главната камера. Повечето от тях завършваха с блокове и слепи стени или бяха прекалено тесни за проникване.