— Ще се плъзна. Вижте дали скобите са поставени сигурно. Ако падна и осакатя прекрасното си тяло, ще се върна и ще изритам доста задници!
— Чакай! — извика Хел по телефона. Въжето беше отпуснато, за да осигури свобода на действията на Льо Каго.
Чу се ръмжене, като че ли нанесе последен удар, след което въжето се опъна. За известно време беше тихо, след което гласът му дойде напрегнат и металически:
— Това е всичко, мои приятели и почитатели. Ние успяхме. И аз вися над проклетия водопад. — Настъпи пауза. — Между другото, ръката ми е счупена.
Хел пое дълбоко въздух и си представи мислено схемата на шахтата. След което каза в слушалката със своя спокоен, мек глас:
— Ще можеш ли да се справиш с една ръка през тирбушона?
Отдолу нямаше отговор.
— Бено? Ще можеш ли да се справиш?
— Имайки предвид ситуацията, ще се наложи да се опитам.
— Ще те дърпаме бавно и леко.
— Това би било добре.
По инструкции на Хел момчето започна да върти педалите. Системата по начало беше с ниска предавка, така че не съществуваше проблем да се постигне бавна скорост и за първите двадесет метра нямаше трудности. След което Льо Каго навлезе в тирбушона, който продължаваше почти осемдесет метра. Не можеше да бъде издърпай през него. Нишите и процепите, които бяха издълбали, за да минава въжето, бяха само сантиметри широки. На Льо Каго щеше да му се наложи да се катери, понякога да се заклини и да извика да отпуснат въжето, за да го прехвърли извън тесния процеп. И всичко това с една ръка.
Отначало гласът на Льо Каго се чуваше непрекъснато по линията, шегуващ се и тананикащ — демонстрация на кипящото му самохвалство. Имаше навика да приказва и тананика през цялото време, докато е под земята. Твърдеше, че като поет и еготист се опива от звученето на гласа си, обогатен от вибрирането и ехото в пещерата. Хел беше наясно, че бърборенето имаше една допълнителна цел — да запълни тишината и отблъсне тъмнината и самотата — но никога не го беше споменавал. Не след дълго шегите, пеенето и ругаенето, с които искаше да се покаже пред тези горе и да притъпи чувството за опасност, бяха заменени с пъхтене и затруднено дишане. От време на време се чуваше скърцане със зъби, когато движението засилваше болката в счупената му ръка.
Въжето се движеше нагоре-надолу. Няколко метра нагоре, след това го отпускаха, за да дадат възможност на Льо Каго да го оправи. Ако действаше и с двете си ръце, той щеше да може да държи въжето и да се придвижва стабилно.
Първото момче на педалите се изтощи и поставиха защитните скоби, докато второто заеме мястото му. Да се въртят педалите сега беше по-лесно, защото половината от теглото на въжето беше вече върху макарите, но въпреки това напредването на Льо Каго беше бавно и неравномерно. Два метра нагоре; три метра отпускане, за да го разплита; обиране на хлабавото; един метър нагоре; два надолу; два и половина нагоре.
Хел не говореше на Льо Каго по телефона. Те бяха стари приятели и Хел не искаше да го засегне като го накараше да мисли, че има нужда от психическа подкрепа. Чувствайки се безсилен да помогне на Льо Каго, Хел беше застанал до макарата, на която се навиваше въжето, и слушаше по телефона тежкото му дишане. Въжето беше боядисано в червено на всеки десет метра, така че като ги наблюдаваше над скрипеца, Хел можеше да каже къде в момента се намира Льо Каго. В мисълта си той си представяше обстановката около Бено; онази малка тераса, където можеше да стъпи на пръсти; онова объркано V-образно място, където сто на сто въжето щеше да се заплете; онова тясно като гърло място, където счупената му ръка щеше отново да пострада.
Дишането на Льо Каго беше станало съвсем затруднено. Хел направи сметка по въжето; приятелят му беше в момента на най-трудното място на изкачването, едно двойно V на кота 44. Точно под двойното V имаше една тераса, която човек можеше да използва за опора за първото лястовиче промушване — достатъчно трудна маневра дори за човек с две здрави ръце. Налагаше се да се катери в комин, толкова тесен на места, че трябваше да използва и колене, и лакти. И през цялото време трябваше да пази въжето да не се оплете в стърчащите отгоре издатини.
— Стоп — каза Льо Каго с измъчен глас. Трябваше да е на терасата, повдигнал глава и гледащ към по-ниското от двете V-та. — Мисля да почина тук за малко.