Без да се обръща Льо Каго изръмжа с дебел глас:
— Има една древна баскска поговорка, която казва, че този, който рита спящ човек, неминуемо ще умре.
— Всички умират.
— Видя ли? Още едно потвърждение за нашата народна мъдрост.
— Хайде, ставай!
— Чакай малко. Дай ми възможност да подредя мислите в главата си.
— Аз свършвам с чая си и тръгвам. Ще ти разкажа за пещерата, когато се върна.
— Добре! — Льо Каго се измъкна сърдито от чувала и седна на каменната плоча до Хел, навеждайки се унило над чашата с чай. — Исусе, Мария, Йосифе и магарето! Що за чай е това?
— Планински чай.
— Има вкус на конска пикня.
— Ще трябва да приема мнението ти по въпроса. Липсва ми твоят кулинарен опит.
Хел изпи остатъка от чая си, след което претегли на ръка двата пакета и взе по-лекия. Взе своето кълбо с еделдидово въже и дебелия карабинер, на който беше нанизан пръстен с по-малки карабинери. След това провери страничния джоб на пакета си, където трябваше да има различни видове питони — специфични клинове — за различните видове цепнатини и пролуки. Последното, което направи, преди да потегли, беше да смени батериите на лампата върху каската си с нови. И това устройство беше негова конструкция, основано на използването на експерименталната батерия на Герад-Симон — малък, но мощен цилиндър, от който осем броя се побираха между горната част и подплатата на каската. Едно от хобитата на Хел беше да измисля и да създава оборудвания в работилницата си. Въпреки че никога нямаше да патентова или да започне да произвежда някои от тях, много често даваше прототипите като подаръци на старите си приятели пещерняци.
Той погледна надолу към Льо Каго, който се взираше кисело в чая си.
— Ще ме намериш в края на системата. Лесно ще ме разпознаеш; аз ще съм този с победния израз на лицето. — И той се насочи към дългия коридор, по който се носеше реката.
— В името на каменните топки на свети Петър, ти имаш душа на робовладелец! Знаеш ли това? — извика Льо Каго след Хел, докато вземаше бързо нещата си. — Кълна се, че в жилите ти тече римска кръв.
Скоро след като влезе в галерията, Хел спря, за да изчака Льо Каго. Увещаването и мърморенето бяха част от техните взаимоотношения. Хел беше водачът поради достойнствата си, умението да намира пътя и физическата ловкост на жилавото си тяло. Бикоподобната сила и издръжливост на Льо Каго го правеше най-добрия поддържащ. Още от самото начало бяха възприели определен начин, който позволяваше на Льо Каго да запази достойнството си. Той беше този, който разказваше историите, след като излезеха от пещерите. Льо Каго беше този, който ругаеше, тормозеше и се оплакваше като лошо възпитано момче. Поетът в Льо Каго беше възприел ролята на клоун, но с една разлика — самохвалството му се базираше на списък от безкрайни прояви на безразсъдна смелост срещу фашиста, който потискаше неговите хора в Испания.
Когато Льо Каго настигна Хел, двамата започнаха да се придвижват по полегатия, бързо стесняващ се тунел, чиито стени и под бяха гладко излъскани от действието на подводния поток, разкривайки структурата на формирането на пещерата. Скалата отгоре беше варовик, но подът покрай реката беше от древна, разцепена на тънки листи шиста. В продължение на векове водата беше прониквала през порестия варовик до дълбочината на непромокаемата шиста. Леко киселинната вода бавно беше разтворила варовика точно над шистата, прокопавайки си корито. Камъните от своя страна бяха разядени и превърнати в чакъл, който действаше като абразив, носен от реката, прибавяйки и своя дял в подкопаването и причинявайки по-големи срутвания. И така, чрез геометрична прогресия, при която следствията бяха също и причини, в продължение на векове и хилядолетия се беше образувала пещерата. По-голямата част от работата беше свършена от тихото, но непрестанно триене и разтваряне и само от време на време това търпеливо действие беше прекъсвано от някоя геологична драма като голямо срутване. Повечето от срутванията бяха причинени от земетресения, добре познати в тази област, чийто пейзаж — огромни струпвания, цепнатини и пещери — й бяха спечелили известност сред пещерняците.
Повече от час те се спускаха бавно по коридора. Стените и тавана на тунела, в който вървяха, започнаха бавно да се снишават, докато накрая трябваше да вървят по една тясна тераса покрай препускащия поток, чието корито беше не повече от два метра широко, но почти десет метра дълбоко. Таванът продължаваше да се снишава и скоро придвижването им се затрудни. Трябваше да се приведат на две, ръцете им драскаха в скалите отгоре. Льо Каго ругаеше болките в треперещите си колене от това приклекнало ходене.