Висок глас го върна към действителността.
Нова група полицаи бяха нахлули във фоайето. Поведоха хората към изходите с помощта на хотелския персонал. Явно някой най-после беше взел решение. От главните асансьори излезе поредната тълпа забързани хора. Сред тях беше и Котън Малоун.
Уайът се усмихна.
Малоун беше свалил сакото си, точно според очакванията. Именно него щяха да търсят агентите. Агентите и полицаите се приближаваха, подканяйки всички да напуснат фоайето.
Вместо да се насочи към изхода, Малоун свърна надясно и тръгна към топлата връзка с "Гранд Сентръл". Уайът влезе в конферентната зала, затвори вратата след себе си и извади радиостанцията, която беше предварително нагласена на честотата на Сикрет Сървис.
– До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска "Гранд Хаят" през тунела, който води към "Гранд Сентръл". Аз тръгвам след него.
Изчака за момент, прибра радиостанцията в джоба си и се върна обратно във фоайето.
Малоун изчезна през изхода. Неколцина агенти на Сикрет Сървис си запробиваха път в тълпата след него.
7.
Нокс напусна хотел "Плаза" с ясното съзнание, че поне трима от членовете на Общността са на ръба на паниката. Което беше нормално. Задачите, които изпълняваха, бяха свързани с голям риск. По негово мнение прекалено голям. Досега бяха работили с благословията на държавата, която им осигуряваше права и закрила. Но днес бяха ренегати, оставени на произвола на съдбата.
Прекоси уличното платно и навлезе в Сентръл Парк. В далечината виеха сирени и воят им нямаше да стихне скоро. Все още нямаше информация за състоянието на президента, но инцидентът все пак беше станал едва преди час.
Открай време харесваше Сентръл Парк. Цели 320 хектара горички, поляни и езера, пресечени от многобройни пътечки. Задният двор на огромния град. Без него Манхатън щеше да бъде просто една безкрайна бетонна джунгла.
Още в хотела беше набрал един номер с молба за спешна среща. Човекът насреща имаше същото желание. Разбраха се да се видят на пейката покрай Шийп Медоу близо до фонтана "Бетезда", където се бяха срещнали последния път.
Мъжът, който го чакаше, беше напълно безличен – както по физиономия, така и по облекло. Казваше се Скот Парът. На лицето му грееше самодоволна усмивка. Нокс се намръщи и седна до него.
– От вашите хора ли беше онзи, който висеше от прозореца? – попита той.
– Не ми обясниха как ще провалят операцията. Само ме информираха, че ще я провалят.
Отговорът на Парът повдигна нови въпроси, но Нокс реши да не му обръща внимание.
– А сега какво? – попита той.
– Искаме това да бъде послание за капитаните – въздъхна Парът. – Трябва да разберат, че знаем всичко за Общността. Знаем, че нейните работници
– Екипажи.
– Моля?
– В компанията работят екипажи.
– Всички сте проклети пирати! – засмя се Парът.
– Не, ние сме капери.
– Каква е разликата, по дяволите? Крадете от всички, от които можете.
– Само от враговете на страната.
– Всъщност няма значение какви сте – махна с ръка Парът. – Важното е, че трябва да сме един екип.
– Нашата гледна точка е по-различна.
– Съчувствам на твоите шефове, защото знам, че ги притискат. Разбирам ги, но нещата все пак имат граници. Трябва да са наясно. Никога няма да им позволим да убият президента. Бях шокиран, когато разбрах, че очакват от нас именно това. Нека разберат посланието ни.
Нокс беше наясно, че именно той трябва да предаде въпросното послание от Националната разузнавателна агенция, тъй като Парът беше връзката му с нея. Преди около година, когато стана ясно, че определени кръгове в разузнаването имат намерение да ликвидират Общността, зад нея застана единствено НРА.
– Капитаните ще се запитат защо им изпращате послания – отвърна той. – И защо се намесихте.
– Предай им, че имам добри новини за тях. Толкова добри, че трябва да ни благодарят за днешната намеса.
Изпълнен със съмнения, Нокс замълча.
– В този момент, докато си говорим, ключът към шифъра на Джеферсън вероятно се зарежда на лаптопа ми – добави Парът. – Нашите момчета успяха да го открият.
Нокс не повярва на ушите си. Разбили са шифъра?! След 175 години?! Тук Парът беше прав: капитаните щяха да изпаднат във възторг. Но проблемът с глупавата ситуация, в която бяха изпаднали днес, продължаваше да стои. Можеше само да се надява, че не е допуснал грешки при заличаването на следите. В противен случай никакъв шифър нямаше да ги спаси.