– Ако нещо изобщо може да им помогне да излязат от дупката, която днес си изкопаха сами, това е шифърът – сякаш отгатна мислите му Парът.
– Защо просто не ни го казахте?
– А, нямам такива правомощия – засмя се агентът. – Важното е, че не оставихте следи, а и ние бяхме там, готови да предотвратим атентата. Следователно случилото се няма значение.
Нокс запази спокойствие и направи опит да си припомни всички детайли на решението, което беше взел, докато крачеше към парка. То трябваше да бъде изпълнено.
– Може би ще ме черпиш един обяд – подхвърли Парът. – А после ще отскочим до хотела ми, за да разбереш какво си е наумил Андрю Джаксън.
Нима щеше да се окаже, че късметът е изскочил именно от пълния провал? Дори Куентин Хейл щеше да забрави гнева си в мига, в който научеше голямата новина за разбития шифър.
Нокс служеше като боцман вече близо петнайсет години, наследявайки поста от баща си. Пиратските филми винаги го развеселяваха, особено когато показваха жестоки и всесилни капитани, които тероризират екипажите си. Това беше безкрайно далеч от истината. Пиратите винаги бяха живели в демократични общности, чиито членове свободно решавали кой и докога да ги управлява. А правата на обикновените моряци били гарантирани именно от факта, че капитаните и боцманите задължително били избирани от самите тях. Освен това всеки екипаж имал правото да избира по всяко време нов капитан и нов боцман. Немалко властни капитани се оказвали захвърлени на първото парче земя сред океана, защото екипажът избирал някой друг да ги замести. А положението на боцмана било още по-деликатно, защото той бил длъжен да балансира между моряците и капитана.
Добрият боцман винаги знае как да постигне този баланс.
И Нокс знаеше какво трябва да направи.
– Добре – кимна с усмивка той. – Пържолите са от мен. – Протегна ръка и потупа Парът по рамото. – Разбирам за какво става въпрос. Вие сте на руля, а аз ще предам посланието ви на капитаните.
– Надявах се, че ще ме разбереш – въздъхна с облекчение Парът.
Нокс свали ръката си от рамото му и го шляпна зад врата. Късата игла се подчини на лекия натиск на пръстите му и потъна в кожата. Миниатюрната спринцовка светкавично се освободи от съдържанието си.
– Хей! – извика Парът и инстинктивно вдигна ръка към тила си.
Едно, две, три, преброи Нокс.
Тялото на Парът се отпусна. Нокс го подхвана и внимателно го сложи да легне на пейката. Спринцовката съдържаше вещество, извлечено от една карибска рифова риба. Karenia annulatus. Смъртоносна и бързодействаща отрова. Преди стотици години, когато пиратските шхуни волно порили вълните на южните морета, много от техните врагове ставали жертва на нейното светкавично действие.
Жалко, че този човек трябваше да умре. Но Нокс нямаше друг избор. Той се наведе и внимателно положи дланта на Парът под бузата му. Сякаш беше задрямал. Нещо съвсем нормално за Сентръл Парк. Сръчно прерови джобовете му и извади ключа за хотелската стая в "Хелмсли Парк Лейн". Добро място. Неведнъж беше отсядал там. Той се обърна и се отдалечи.
8.
Малоун крачеше спокойно през пасажа, който свързваше "Гранд Хаят" с терминала на централната нюйоркска гара. Беше наясно, че ако се добере до навалицата там, лесно щеше да вземе обратния влак за "Сейнт Реджис", където го чакаше Касиопея. А после заедно щяха да решат какво да правят.
Интересна мисъл. Заедно. В продължение на години беше живял и работил сам. С Касиопея се бе запознал преди две години, но двамата се сближиха едва преди няколко месеца, по време на съвместна мисия в Китай. Отначало той реши, че сближаването се дължи на емоциите, които преживяха заедно. Но се оказа, че греши.
Станаха приятели след дълъг период от време, в който бяха бойци и съперници. Сега вече бяха любовници. Касиопея беше умна, самоуверена и красива. Имаха си взаимно доверие, може би заради увереността, че всеки може безрезервно да разчита на другия. Особено в момент като този, в който го преследваше цяла армия настървени полицаи с извадени оръжия.
Би могъл да приеме мъничко помощ. Всъщност не мъничко, а много Тунелът свърши при двойна остъклена врата, зад която започваше широк коридор с магазини от двете страни. На петдесет метра вдясно се виждаше един от изходите към улицата. Но той зави наляво и влезе в най-прочутия железопътен терминал на света с дължина колкото футболно игрище и ширина с една трета по-малка. Таванът с позлатените звезди на зодиака на фона на яркосиньо небе се издигаше на трийсет метра над главата му.