Тя рядко се изненадваше. Беше се случвало, разбира се, но не често. Сега обаче се стресна. Покушение срещу президента на САЩ?! Това беше нещо ново.
– Свалете ръцете си и ги сложете зад гърба – спокойно заповяда агентът, замълча за миг, после добави: – Можете да се загърнете с хавлията си.
Касиопея се подчини, светкавично овладяла нервите си.
– Може ли да се облека, преди да ме отведете?
– Не сама.
– И сама мога да се справя – сви рамене тя.
10.
Малоун бързо разбра, че не го водят към полицейски участък. Оковаха го в белезници и бързо го изведоха от "Гранд Сентръл". Междувременно му конфискуваха портфейла и ключа от апартамента в "Сейнт Реджис", което означаваше, че Касиопея може да очаква гости. Жалко за вечерята и театралната постановка. Сигурно щяха да прекарат приятно. Той дори си беше купил нови дрехи специално за случая.
Изобщо не му дадоха възможност да отвори уста. Натикаха го в някаква кола, оставиха го сам за минута-две, а после потеглиха. В момента прекосяваха Ист Ривър в посока Куинс. Пътя им разчистваха патрулни коли с включени сирени. Би могъл да се закълне, че пътуват към летище "Кенеди". Дали пък не се бяха Отправили към някоя секретна квартира?
Не се доверявай на никого. Такова беше предупреждението на Стефани. Може би щеше да се окаже права.
Не очакваше реакция от спътниците си в колата, но все пак беше длъжен да опита.
– Момчета, вие знаете името ми, следователно сте наясно и със служебното ми досие. Не съм правил опит да убия когото и да било.
Агентите не реагираха и той реши да смени подхода.
– Добре ли е Даниълс?
Отново не получи отговор. Мъжът до него беше млад и нервен. Може би за пръв път попадаше в такава ситуация.
– Искам да говоря с представител на отряда "Магелан"! – раздразнено извика Малоун, зарязал любезния тон.
Агентът вдясно от шофьора се обърна.
– Стой кротко и си затваряй устата! – заповяда той.
– Върви на майната си!
– Виж какво, Малоун – въздъхна мъжът. – Просто млъкни и се наслаждавай на пътуването. Става ли?
Конспирацията май ще се окаже доста дълбока. Далеч по-сериозна от предупредителната бележка на Стефани. Която, след като го обискираха, вече се намираше в техните ръце. Което означаваше само едно – те знаят, че той знае.
Фантастично!
След още десет минути в пълно мълчание колата навлезе в периметъра на летище "Кенеди" и мина през портала, от който се излизаше директно на пистата. В далечния ѝ край се виждаше силуетът на голям Боинг 747. Отделен на стотина метра от останалите машини и ограден от плътен полицейски кордон. Боядисан в синьо и бяло, с американския флаг на опашката и голям златист надпис на корпуса, който гласеше СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.
"Еърфорс 1".
От предната седалка му подхвърлиха морскосиньо яке.
– Облечи го!
Той забеляза трите златни букви "ФБР" върху предницата и гърба.
Колата спря пред стълбата-ескалатор. Свалиха му белезниците и го подканиха да слезе. Той се подчини и облече якето. Към тях се насочи висок и слаб мъж с късоподстригана посребрена коса и безизразно лице.
– Наблюдават ни от терминала – обяви Едуин Дейвис. – Насам са насочени куп телевизионни камери с телеобективи. Внимавай какво говориш, защото са наели и специалисти по разчитане на устните.
– Чух, че са те повишили – подхвърли Малоун.
При последната им среща във Венеция Дейвис беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност. В момента беше назначен за началник на президентската канцелария.
– Голям късметлия съм, нали? – подхвърли той и посочи ескалатора. – Хайде да се качваме.
– Какво стана с Даниълс?
– Ще видиш.
Хейл гледаше телевизия. "Адвенчър" беше преминал на моторна тяга, тъй като беше наближил коварното устие на река Памлико. Той изключи звука, тъй като му омръзнаха догадките и предположенията на различни водещи. На екрана продължаваха да въртят нискокачествените видео кадри с двете автоматични оръжия, щръкнали от фасадата на "Гранд Хаят". Двайсет и четири часовите новини вършеха работа само за първите трийсет минути от всяка криза, след което ставаха ужасно досадни.
Той помисли за колегите си капитани и поклати глава. Проклети глупци. Разбира се, те можеха да правят каквото пожелаят, защото решенията в Общността се вземаха с мнозинство, но неговото изключване от процеса на гласуване беше тежко нарушение на устава. За съжаление отчаяните ситуации изискват отчаяни действия и той много добре разбираше техните притеснения. Всички ги чакаха затвор и конфискация на имуществото, събирано от семействата им в продължение на три века. Единствената им надежда беше в тънкия ламиниран лист хартия, който държеше в ръце.