Трябва да го направи бързо, преди крехката стена в съзнанието му да рухне и да нахлуят спомените за другите ужаси.
Онези от черния ден.
Осем години бяха минали, откакто си пое дъх и повдигна капака на отвратителния фризер в мазето на един заподозрян. Очакваше да е зле. Знаеше, че ще е нещо ужасно. Но нищо не можеше да го подготви за онова, което беше вътре.
– Още едно! – Той удря чашата в бара. – Двойно.
Барманът го познава достатъчно добре и тонът не му прави впечатление.
Утре или на по-следващата вечер, когато Ирландеца дойде трезвен, ще му даде двоен бакшиш и ще се извини. Което е повече, отколкото някои хора биха направили в подобна ситуация.
Ченгето вдига ръка, за да приветства появата на още една чаша кехлибарено малцово уиски.
Все още всичко е прекалено ясно.
Усеща паренето на десетгодишното уиски по устните си с благодарност. То се плъзга надолу по гърлото му като пламтящ бензин, после утешителният огън избухва в стомаха му.
Лицето на Софи Хъдсън изплува в съзнанието му – мигът, в който осъзна, че кръстът липсва. Как може да убият човек заради някакъв кръст? Колко би могъл да струва? Кой би купил подобно нещо и какво ще прави с него?
Усеща, че ще кихне, и вади от джоба си кърпичка. Кихането е толкова силно, че по мръсната памучна кърпа остават няколко капки кръв. Сигурно се е заразил от проклетата продавачка. Само това му липсваше.
Пак тръсва чашата на бара.
– Още едно.
Барманът го поглежда мрачно, докато му сипва.
– Амир Имануел Голдман – Ирландеца вдига високо пълната чаша, – Бог да те благослови и – запъва се, докато търси подходящите думи – нека шибаният ти смрадлив убиец гние в ада.
Гълта уискито на един дъх и стоварва чашата на плота.
Чака. Алкохолът се разлива в стомаха му и той започва да кашля като изригващ вулкан. Главата му се върти. Зрението се замъглява. Езикът изтръпва. Устните пресъхват.
Опиянението. Най-после идва. Ужасно закъсняло, но не пропуска срещата – като стар и верен приятел.
Ирландеца вади пачка банкноти и отделя далеч повече, отколкото дължи. Оставя ги на дългия кафяв бар, смъква се колебливо от стола и се запътва към вратата. Ще успее.
Капакът на фризера остана затворен. Ще да преживее и тази нощ.
11
УЕЛС
Притеглянето на Луната е силно.
Настъпва и отстъпва. Като прилива, заливащ брега, който после се предава и се дръпва назад до следващия устрем.
Докато слиза уморено по стъпалата на древната кула, Мирдин усеща промяната в природната стихия. Босите му стъпала плющят по протритите студени плочи. Тънките му, покрити със старчески петна длани се заравят в белите косми, които покриват главата и почти цялото му лице.
Сънят му отново е прекъснат – прогонен в малките часове на нощта от съмнения и от демони.
От дробовете му се откъсва дрезгава кашлица и ехото ѝ побягва по мрачните каменни проходи.
Мирдин е стар. Толкова стар, че вече никой не се интересува от него освен от любопитство. И е достатъчно мъдър, за да съзнава, че когато говори, го разбират малцина. За онези, които не са извървели дългите пътища на времето, сигурно прилича на идиот, на халюциниращ глупак или надрусан лунатик.
Но той още вижда. Вижда това, което другите не могат. Което никога не са виждали и никога няма да видят.
Отваря тежката врата към Стаята на пророчествата и се наслаждава на изскърцването, което издава дъбовото дърво, и на стърженето и тракането на желязното резе, когато вратата се затваря зад него.
Това е неговата стая. Единствено той е влизал някога тук. Единствено той може да разтълкува смисъла на виденията, достигащи до това свещено място. До Извора на познанието, издигнат върху гроба на Великия.
Мъгливият среднощен въздух се раздвижва от веещите се краища на дългата му, пищно украсена роба. Костеливите му пръсти се впиват в извития ръб на съда и Мирдин се взира в това, което прилича на бездна.
Застиналата течност започва да се движи. В начупената повърхност авгурът8 вижда сенки – облаци, тласкани мощно от вятъра в буреносно небе, завихрят се и се вият в спирала, а после изчезват. Облаци, разкъсвани и поглъщани от чудовищна черна птица, чийто стомах е пълен с кости и плът.
Под плаващите сиви пелени се вижда жена с две лица. Стои близо до голямо езеро и мълчаливо се крие зад гигантски дървен щит. Чака да бъде намерена от един, но не и от друг. Изпълнена е с любов и объркване, слънцето на сърцето ѝ е в конфликт с луната на ума ѝ.