– Поне – потвърждава Хелена. – Ако вземете предвид и заобикалящите го местности, стигаме до сто хиляди.
– И е високо – казва Бийм, обмисляйки идеята. – „Диабло“ е на около деветстотин метра над морското равнище; ако наемеш хижа или бунгало там, можеш да видиш приближаващите към теб от километри.
– Спряхме се на него заради Оукланд – добавя Хелена. – С Кай смятаме, че Оукланд е мястото им за евакуация. Когато всичко свърши, няма да тръгнат към международното летище в Сан Франциско, а ще се опитат да се измъкнат от Оукланд.
– Колко далече е летището от „Диабло“? – пита Елеонора.
– Шейсет и пет километра. Ще им трябва около час.
Бийм изучава картата на екрана и територията, която първоначално е маркирал. Вече не му се струва толкова убедителна.
– Добре, ще пренасочим действията си към територията, предложена от Хелена. Но чуйте ме, това не означава, че ще пренебрегнем информация, която сочи към другите зони.
– Вече помолих за снимки от камерите на моста „Сан Матео“ – казва Елеонора. – И от Бей бридж също, за всеки случай.
Спинкс има неочакван бонус за тях.
– Обадих се на приятел, който се занимава с хеликоптери в „Камп паркс“. Обеща да ни помогне, под прикритието на туристическите полети, които уж ще прави, така че ще му кажа да се оглежда и в „Диабло“.
Бийм поглежда часовника си.
– Трябва да се задвижим. Информирайте екипите за търсене и се погрижете да са тръгнали до час; ще уредя някои от нашите хора да потърсят в агенциите под наем – за коли, бунгала, къщи и каквото още има там. Всички трябва да се молим; нуждаем се от пробив, и то скоро.
137
ЛОНДОН
Мици подава десет лири на шофьора, тръгва по Бороу хай стрийт и минава през големите зелени врати, над които има надпис: „Кръчмата на Джордж – единствената оцеляла страноприемница в Лондон и дом на бурета с качествено пиво“.
Ханът представлява дълга триетажна постройка, боядисана в бяло и черно. Двата горни етажа имат дървени балкони, от които висят саксии с цветя. Мици минава през просторна павирана площадка, пълна с пиещи хора, седнали край кръгли дървени маси.
Влиза през странична врата, до която виси изображение на свети Георги, разсичащ дракон. В тесните стаички на първия етаж е пълно с хора и шумът е толкова силен, че се страхува да не пропусне звъна на телефона. Изважда го, за да види, ако има обаждане, и си проправя път през помещението с дървени пейки, които изобщо не изглеждат удобни за сядане.
И двете помещения са пълни или със забавляващи се туристи, или с пияни лондончани. Някои имат храна пред себе си, други пият на бара, а мнозина чакат тепърва да бъдат обслужени.
Следващата зала е по-модерна: дълъг осветен бар от светло дърво, лъскави медни помпи за бира и черни дъски, на които са изписани дневните специалитети. Тълпата тук изглежда по-семейно ориентирана – майките, татковците и децата са заели най-хубавите маси до прозорците.
Телефонът иззвънява.
– Ало.
Никой не отговаря.
– По дяволите! – изругава тя. Поглежда го – само две от онези сигнални линии на екрана. Сигурно тук сигналът е слаб.
Излиза в коридора, за да има по-добър обхват.
След пет минути чакане, без повторно звънене, се изкачва по зле боядисаните стъпала до горните етажи, където има различни помещения и частни сепарета. Неколцина души я подминават. Никой не излъчва напрежение, каквото се очаква от човек, замесен в отвличане.
Когато стига до „Галери бар“, вече ѝ е ужасно горещо и си поръчва чаша минерална вода с лед. Докато чака, чува туристите да обсъждат, че Шекспир и Дикенс са идвали да пият тук. Като има предвид колко време чака да ѝ донесат поръчката, Мици не би се учудила, ако двамата все още се мотаят наоколо.
Точно когато взема рестото и се кани да го пусне в чантата, телефонът ѝ звънва.
За малко да изпусне парите, докато отговаря:
– Фалън!
И отново няма отговор.
Тя се оглежда наоколо. Никой не я гледа. Мястото е пълно с обикновени на вид трийсетинагодишни мъже, няколко бизнесмени и групичка младежи в далечния ъгъл. Никой от сервитьорите и сервитьорките не ѝ обръща внимание.
Мици се опитва да се успокои. Отпива глътка от чашата си на бара. След десет минути тръгва към изхода. На долния етаж оставя вече празната си чаша на една маса и се запътва към единственото място, което още не е посещавала.
Тоалетната.
Студено е и мирише на влажна мазилка и евтин ароматизатор. Мици влиза в кабинката, после отива да си измие ръцете. Огледалото над мивката е жестоко напомняне, че лицето ѝ все още е със синини. Тъмните като на панда кръгове около очите ѝ вече са започнали да стават кървавочервени.