– Знам. Но проверих агенциите за коли под наем отново и познай какво – открихме мъж, който е наел каравана на международното летище в Сан Франциско и седан в Сан Матео.
Бийм усеща как сърцето му забива учестено.
– Имаме ли име и адрес?
Хелена поставя на бюрото му жълто лепящо листче.
– Крис Уилкинс, женен, с бизнес в Ел Ей.
Шефът ѝ издърпва листа.
– Проверени ли са?
– Да. Такъв човек съществува, върти си бизнеса. Къщата му е под наем, а бизнесът му е дребна работа. От типа, който можеш да зарежеш, без да ти мигне окото.
– Има ли досие?
– Не.
– Жена?
– Тереза. Тес.
– Разполагаме ли с техни снимки?
– Още не. Поискали сме от шофьорските им книжки и търсим съдействието на Министерството на вътрешната сигурност.
– Арести?
– Никакви. Нямат дори глоби за превишена скорост.
Бийм се връща на онова, което предполага, че е събудило и нейния интерес.
– Защо някой ще наема седан и каравана?
– Не е типично, но не е и необичайно – отговаря Хелена. – Караваните едва се влачат и е истински ад да паркираш. Седаните са по-бързи и по-удобни. Странното е обаче, че те нямат деца, така че е по-вероятно да си падат по хотели и мотели. Освен това Уилкинс ги е наел отделно, от различни фирми. Повечето хора не правят така – искат да получат намалението, което се дава при наемане на две коли.
Бийм се замисля за евентуални причини за подобна постъпка.
– Може би едва по-късно им е хрумнало, че искат да наемат и друга кола, може би жена му не може да кара, така че не е имало как да вземат и двете едновременно?
Хелена се усмихва самодоволно.
– Но тя може.
– Може ли?
– И караваната, и седанът са минали по моста „Оукланд“ около десет часа вечерта, което е приблизително по същото време, когато Рут Евърет се свестява на пода в кухнята си.
148
ЛОНДОН
Тайното такси стига до Темза и паркира в тъмната алея до шлепа на ТСОА, на по-малко от петстотин метра от строящия се блок, където държат Мици.
Телефонът на Оуен Гуин звъни.
– Да?
– Готово е! – Гарет Мадок звучи изтощено. – Свързах се с контакта си в НРА и той вече е на път. Вече имаше среща с Ланца и докато говорим, вероятно вече обграждат Ал Шиб. Предполагам, че преди зазоряване всички мишени ще бъдат заловени, въпреки че ще бъде трудно да им се повдигнат солидни обвинения.
– Не бъди толкова потиснат. Трябваше да избираме между това да ги хванем на местопрестъплението или да сме сигурни, че никой няма да пострада.
– Знам. Просто ми се искаше да е от онези пъти, когато успяваме да постигнем и двете.
– Вероятно спасихме живота на много хора. Мисли за това.
– Така и ще направя. Моят човек е тук, така че трябва да вървя. Преди да попиташ, нямам новини за момичетата на Фалън, но обещавам, че ще ти звънна на секундата, в която излезе нещо.
– Благодаря ти. Ще говорим по-късно – Оуен затваря и се обръща към Далтън.
Консулът го информира за хода на събитията.
– Имаме екип от двама души на покрива. Сканираха сградата и знаем, че я държат в стая на последния етаж от западната страна.
Оуен вперва поглед в мрака.
– През покрива ли смяташ да влезете?
– Не, докато не се наложи. Искам да сложа подслушващо устройство на прозореца; връзката от параболичните микрофони не е толкова добра, колкото се надявах. Ще спуснем и невидима камера, фиброоптична, която няма да се вижда на тази светлина.
– Знаем ли какво прави Марчети?
Далтън покрива с длани слушалките на ушите си и се заслушва.
– Не мисля, че в момента е в стаята. Долавям три гласа. На Фалън, на жена и на мъж.
Посланикът поглежда към часовника си.
– Трябва да те оставя сам. От Ватикана не отговарят на обажданията ми, а когато го направят, знам какво ще бъде решението им.
– Няма да отменят събитията утре.
– Разбира се, че не, прекалено късно е. Което означава, че трябва да се свържа с Кардиган и да огледам отново охраната.
– Не се тревожи, ще се оправя тук – Далтън потупва монитора пред себе си. – Най-добрите ни хора се занимават със случая; ще измъкнем Фалън.
– Знам, че ще се справите. – Оуен се надига от мястото си и отваря вратата на таксито. Личната му кола го очаква на няколкостотин метра по улицата. – Опитай се да не убивате Марчети. Наистина искам да прекарам известно време със стария ни приятел.
149
ЛОНДОН
Под черното като катран небе Анджело Марчети се взира в ярките светлини на града. Пред него се простира водната шир на Темза, а вдясно – стоманено-стъклената гора на сградите във финансовия център на Лондон, „Канари уорф“.