– Иусе, госпожо, нямам време за...
– Номерът, моля.
– Добре, ето – 553 74 00. И звъннете бързо! – затръшва телефона и поглежда към Донован. – Иска да провери кой съм.
– Проверката може да е много досадно нещо, нали? – отвръща почервеняла от гняв Сандра Донован, вади телефона от джоба си и набира един номер. – Елеонора, Сандра Донован е. Заминавай за болницата „Сан Хоакин“ в Стоктън. Пусни сирената. Амбър, дъщерята на Мици, току-що е приета там.
Бийм се кани да протестира, когато телефонът му звънва.
– Ало?
– Агент Бийм?
– Да.
– Аз съм Ан Лесли, Амбър Фалън е при нас. Тя е с мен в момента и е много уплашена.
– Изпращаме веднага екип в болницата ви, госпожо.
– Беше оставена в приемната със забодена бележка на гърдите да не се обаждаме в полицията. Момичето казва, че сестра ѝ е в голяма опасност..
– Знаем за това, госпожо. Благодарим ви за помощта.
Поглежда към снимките, които Донован му е дала.
– Можете ли да ми кажете дали е била с мъж, или с жена? Едър мъж, кръгло лице, тъмна коса, а жената вероятно е блондинка, доста хубава?
– Не, сър. Нямаше други хора. Беше просто оставена на пода в приемната.
– Може ли да говоря с нея?
– В момента не. Дадохме ѝ успокоително и освен това трябва да мине през рентген и да я лекуваме.
– Обадете ми се, когато сте готови.
Затваря и се обръща към Донован.
Но тя си е тръгнала. Юмрукът му се стоваря на бюрото:
– По дяволите!
159
ЛОНДОН
Марчети избутва телефона от ръката на Мици. В очите му има дива ярост. Това е поглед, който е виждала и преди. Обикновено на лицето на убиец или изнасилвач, когото е преследвала. Понякога и на лицето на бившия си съпруг.
Марчети я стиска силно за гърлото.
– Едната ти дъщеря е свободна. Това беше сделката. – Сочи ѝ смартфона в другата си ръка. – Сега, искаш ли да гледаш как накълцваме другата парче по парче, или ще ми дадеш скапаната флашка? – пуска я и я оставя да си поеме дъх.
Мици се закашля и плюе слюнка, докато идва на себе си.
Марчети ѝ дава секунда, после я сграбчва за косата и дърпа главата ѝ назад.
– Къде е?
– Дийн стрийт.
– Бъди по-конкретна.
– Увих я добре и я завързах. Пъхнах я в плик за доказателства и я провесих в една улична шахта до хотела, където бях отседнала.
Марчети я фрасва веднъж с юмрук просто за да ѝ даде урок.
В същия миг, като по даден сигнал, се разнася ослепителна светкавица. Дим.
Брюнетката изпищява.
Чуват се изстрели. Свистят куршуми. Бум. Бум. Бум. Познатият звук от полуавтоматично оръжие. Сини и оранжеви заслепяващи отблясъци сред тъмната задимена мъгла.
После настава тишина.
160
ЛОНДОН
Джордж Далтън наблюдава действията на екипите на разделения на две екран на лаптопа.
След като ръководителят на екипа и главният му помощник минават през прозореца, четирима други агенти на ТСОА влизат през входната врата на апартамента като подкрепление.
Стрелбата спира и Далтън превключва на записа, заснет от камерата за нощно виждане върху каската на ръководителя. Екранът се изпълва със зеленикави оттенъци, докато бившият морски пехотинец си пробива път през изпочупени стъкла, изкъртени и разцепени дъски и изпопадали по пода тела.
Първото тяло, което се появява във фокуса, е на един от бодигардовете. Той кърви и от начина, по който е разперил ръце и крака до прага на вратата, личи, че е мъртъв. Край него се търкаля пистолет, който безжизнените му пръсти са изпуснали. До него е това, което е останало от слаба млада жена. По-голямата част от лицето и гръдния ѝ кош е отнесено от автоматите.
Тялото на втория бодигард е проснато до една издадена стена, краката му са изопнати, гърбът е облегнат на рамката на вратата. На Далтън му се струва, че е бил прострелян, докато е влизал от другата стая.
Камерата на агента оглежда средата на мъгливата стая. Двама агенти на ТСОА са се надвесили над Анджело Марчети.
Далтън се обажда по микрофона.
– Водач Едно от Базата. Той жив ли е?
– Тук Едно до Базата. Не. Мишената е мъртва.
– Мамка му! – Далтън си спомня желанието на Оуен да разговаря насаме с бившия им колега. – А Фалън?
Ръководителят на екипа завърта глава, така че тя да влезе в обхвата на камерата.
Столът на Мици е съборен. Тя лежи по гръб. Коленете ѝ сочат към тавана. Агентът се приближава още.
Далтън чува гласа на американката.
– Крайно време беше! Помогнете ми да се измъкна от този шибан стол и ми дайте телефон или, кълна се в Бог, ще предизвикам още по-голяма касапница от тази, която вие сътворихте!