Лисва щедро в кухнята, спалните, банята и после влиза във всекидневната.
В тези неща си има ред и тя не иска да обърка нещо.
Оставя тубата, изнася раницата отвън до караваната и я мята на мястото до шофьора. Пъха ключа в стартера и спира за секунда да помисли дали не е пропуснала нещо.
Не, нищо.
Кани се да влезе вътре, да постави възглавница пред пистолета и да простреля момичето в главата. След това ще изпразни остатъка от тубата, ще драсне клечка кибрит и ще подпали мястото, за да заличи всички възможни следи. Докато бараката гори, ще е потеглила. Преди да изтлее докрай, вече ще е на летището. С малко късмет, докато федералните и полицаите започнат да задават въпроси, ще бъде обратно в Ел Ей и ще приготвя коктейлче за Крис.
Единственото, което трябва да направи сега, е да влезе вътре и да дръпне спусъка.
164
ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО
Сандра Донован няма избор и се обажда на шефа на полицията в Стоктън. Единственото, което иска, е да разбере кой отряд е най-близо до болницата „Сан Хоакин“ и да помоли да бъде изпратен там възможно най-бързо. Но има протоколи и поредица от стъпки, които трябва да предприеме.
Началникът уверява заместник-директора, че напълно разбира наложителността на това да изпрати в болницата полицаи, докато пристигнат агентите. Веднага щом затваря, казва същото на своя заместник, който на свой ред се заема незабавно със задачата.
Заместникът се обажда на своя капитан на смяна, който се свързва с двамата оперативни служители. И така, петнайсет минути след обаждането на Сандра Донован от участъка тръгва кола и излиза на Ийст Уебър авеню. Вътре са Дарън Ратклийф, старши полицай, и колегата му Тони Емъри.
Когато се качват на магистралата, са на поне петнайсет минути разстояние от болницата, може би десетина, ако Емъри натисне педала на газта, което обикновено той прави. Само че точно предния ден го смъмриха, че кара прекалено бързо и опасно, а той не е толкова тъп, че да повтори грешката отново.
165
ЛОНДОН
Двама души от екипа изнасят Мици от апартамента в частната линейка на Ордена. Далтън пътува с нея и се обажда на почистващия отряд, за да върнат сградата в състоянието, в което е била, преди да я обсипят с димки и куршуми.
Приключва с обажданията и се навежда над Мици.
– Тъп въпрос, но как се чувстваш?
– Като лайно в блендер – замисля се за това, което е казала току-що. – Изтрий това. Никога вече не искам да чувам думата „лайно“.
– Има болница близо до Темпъл. Лекарите са вдигнати на крак и чакат да те прегледат.
– Не ми пука. Просто искам да говоря с момичетата си – опитва се да се надигне, но пада назад, мръщейки се от болка.
– Отпусни се. Обадих се на ФБР – хората им са на път към Стоктън, откъдето се обади Амбър.
– Намерихте ли Джейд?
– Още не. Не знаем къде е, нито пък колегите ти. Но работим заедно.
Мици се отчайва. Целият смисъл да отиде с тези проклети хора и да им се предаде бе да спечели време, за да намерят двете ѝ момичета. Поглежда Далтън.
– Имаш ли телефон?
Той ѝ подава своя.
– Обади се в болницата вместо мен; трябва да говоря с Амбър.
Далтън се свързва с болницата, със спешното, с администраторката и най-накрая с дъщерята на Мици.
– Амбър, задръж така, ще ти дам майка ти – допира телефона до ухото на Мици.
– Миличка, ти ли си? Добре ли си?
– Май да... – тийнейджърката е седнала в леглото си, докато чака лекаря. Бети Липтън е застанала до нея. – Ръката ме боли странно. Сякаш пръстът ми си е още тук и някой го е стиснал с клещи или менгеме.
Мици има чувството, че я пробождат с нож в сърцето.
– Бъди силна, миличка. Дадоха ли ти нещо за болката?
– Да, наистина са много добри с мен, мамо – настава неловко мълчание и тя добавя. – Мамо, съжалявам за това, което стана. Те просто ни сграбчиха и... нямах време да изкрещя и да предупредя Джейд или...
– Миличка, няма за какво да съжаляваш. Вече си в безопасност; само това има значение. Все още съм в Лондон, но се качвам веднага на самолета и ще бъда при теб след по-малко от половин ден – поглежда към Далтън за уверение и той ѝ кимва.
– Обичам те, скъпа. Обичам те толкова много! Прибирам се при теб, за да съм сигурна, че си добре.