– Знам – усмихва му се тя успокояващо. – Приключихме. Всичко, което чух и видях в страната ви, е забравено.
– Благодаря ви – Далтън изглежда успокоен.
– Истината е, че и аз приключих. Смятам да напусна ФБР.
– Това ще бъде загуба за всички.
– Не мисля така. Ако момичетата ми оживеят, може би ще получа втори шанс да бъда по-добра майка.
– Госпожо Фалън, сигурен съм, че сте много добра...
– Моля ви, не се дръжте снизходително с мен – тя го поглежда укорително. – И не ме наричайте „госпожо Фалън“. Върни се в Англия, Джордж, и продължи да вършиш това, което вършиш. Ти и вашите тайни рицари сте дали обет да бъдете сила на доброто. Имате моето възхищение, моята подкрепа и моето мълчание.
Той решава да изпробва късмета си.
– Знам, че сър Оуен се надяваше, че би могла да се присъединиш към нас...
Мици поклаща глава.
Бронти се връща на мястото си и Мици и Далтън се умълчават. По високоговорителите се разнася предупреждение пътниците да се приготвят за кацане.
Колелата на самолета опират в земята. Мици усеща натиска в главата си. Затваря очи, но няма спасение. Само две лица.
Джейд.
Амбър.
Ако умрат, не знае как ще продължи да живее.
Според лекарите Амбър е простреляна в бедрото и в гърба. Мици не посмя да попита за онази дума – парализа.
Всичко от този момент нататък ѝ се струва далечно и размазано, сякаш около нея е паднала мъгла.
Самолетът се приземява и след малко спира. Смътно осъзнава, че някой ѝ помага да слезе по стълбата. Шумът на терминала разцепва от болка главата ѝ. Потръпва от студения среднощен въздух, докато чакат да ги вземе лимузината.
Мици усеща мириса на нова кожа, докато се настанява на задната седалка. Коли, светлини и сгради прелитат покрай прозореца ѝ, докато тя се взира в света, от който вече не се чувства част.
Бронти седи до нея в ягуара. Далтън е срещу тях, говори с някого по телефона за нея така, сякаш нея я няма. И е прав. Не е тук. Някак между другото възприема новината, че бившият ѝ съпруг е информиран за нараняванията на момичетата и пътува насам от Ел Ей.
Жал ѝ е за него. Не много отдавна бе изпитвала и други чувства, но в момента просто ѝ е жал за Алфи Фалън. Бои се за него. Колкото и ниско да е паднал, този период от живота му направо ще го съсипе.
– Стигнахме – гласът е на Бронти.
Вратите на колата се отварят.
Мици усеща на дясното си рамо ръката на Далтън. Усеща докосването на пръстите, които със сигурност бяха убили един мъж в закусвалнята на Дюпон Съркъл и я бяха тласнали да поеме на пътешествие, чийто край постави дъщерите ѝ на крачка от смъртта.
Отдръпва се от него и пристъпва в мрака. Чува край себе си неразбираема шумотевица от гласове. Поглежда към издигащата се пред нея болница и се пита къде ли е Амбър.
Някой я вика. Донован е тук. Другите също. Вики е хванала за ръка мъж, когото Мици не познава.
И Рут.
Онзи скапаняк, съпругът ѝ Джак, е до нея. Събрали са се всички. Рут се опитва да привлече вниманието ѝ, но Мици поглежда встрани. Не сега. Не е готова за помирението и за всички въпроси, които идват с него.
Още не.
Спира и решава да каже нещо, преди някой друг да се опита да я изпревари.
– Не искам да съм груба. Наистина съм ви благодарна, че сте дошли толкова късно. Но може ли да ме оставите поне за малко сама? Само докато видя дъщеря си и се опитам поне веднъж да бъда майка, а не ченге.
182
СЕВЕРНО МЕКСИКО
Пътуването е дълго. Пътуването на живота му. Но е успял.
Лари Пити, мъжът, доскоро известен като Крис Уилкинс и кръстен от родителите си Чарлз Джеймс Ууд, подкарва взетата под наем кола по тясната алея пред къщата и набива спирачките. Термометърът на таблото сочи, че температурата навън е 40 градуса, оставя климатика включен, разкопчава предпазния колан и въздъхва с облекчение, докато се отпуска назад.
За момент иска просто да поседи така и да се наслади на факта, че е спрял да бяга. Че е жив. Свободен и в безопасност. Бяха нужни двайсет и четири часа, две откраднати коли, пътуване с автобус и влак, плюс употребата на единствената му останала фалшива лична карта, за да стигне дотук.
Доста усилия.
Имаше моменти, в които се съмняваше, че ще успее. Когато осъзна, че Тес не е успяла, бе отбил встрани на пътя и се бе разплакал като бебе. Опита се да се убеди, че е арестувана. Че нищо лошо не се е случило. Че седи някъде, присмивайки се на ченгетата и ги засипва с ругатни.
Но после звънна на адвоката си и светът му се разпадна.
Измина цялото пътуване с едното око, втренчено напред към пътя, и другото, залепено в огледалото – в очакване да види сирените на полицаите. Предположението, че ще се насочат към летищата и магистралите, се бе оказало вярно.