Мици не чува нищо. Навежда се над дъщеря си.
– Миличка...
Спира се на сантиметри от нея, уплашена, че ако я докосне, може да съсипе всичко.
Джейд проговаря с тих пресипнал глас:
– Мамо... моля те, спри да крещиш. Излагаш ме.
187
СЕВЕРНО МЕКСИКО
Крис Уилкинс се къпе, после обхожда за последно къщата, преди да си легне.
Включва алармата, проверява ключалките на всички прозорци, слага единия пистолет в шкафчето в банята, а другия – под възглавницата. Предпазни мерки, каквито с Тес вземаха винаги на ново място.
Мисли за нея, докато загася лампите и се плъзга под прохладните чаршафи. Ако тя беше тук, щяха да се сгушат заедно и да не се откъснат един от друг, докато не останат без дъх, изцедили и последната си капчица енергия. Дълбоко в себе си знае, че Тес е мъртва. Ако беше жива и свободна, щеше да изпрати имейл до някоя от тайните им пощи. Беше проверил и не откри съобщение от нея. Ако беше арестувана, щеше да звънне на адвоката им. А не го беше направила. Въпреки че не съобщават нищо по новините, всеки атом от тялото му казва едно – тя си е отишла. В някакъв момент – когато страхът, че ще го заловят, изчезне, сигурно ще се разпадне от мъката. И след това, когато отново дойде на себе си, ще отмъсти по най-кървавия начин за нейната смърт.
Но засега утехата идва под формата на сън. След като се бе лашкал в коли, автобуси и влакове, е истинско облекчение да се отпусне на мекото легло. Климатикът издава хипнотизиращо жужене, което му помага да се унесе. Намества се и се обръща. Изритва чаршафите. Потъва все по-дълбоко в обятията на съня.
Минало е толкова време, откакто не е спал нормално, че отначало не се пробужда. Не се сепва, дори когато се включва алармата за дим. Нито пък когато пламъците плъзват по стълбите.
Сепва се рязко.
Някакво шесто чувство го е пробудило. Надига се и сяда в леглото. Главата го боли от съня, но знае какво се случва. Къщата гори. Грабва пистолета изпод възглавницата. Изтичва до вратата. Огънят е в коридора. Задимено е и отвсякъде се издигат оранжеви пламъци. Прекалено високи са, за да изтича през тях.
Уилкинс затваря вратата и отива до двойните прозорци в спалнята. Отключва ги и ги отваря. Отдясно има водосточна тръба. Ако се добере до нея, най-много да падне от три метра и половина. Изкълченият глезен би бил по-добър вариант от риска да тича през огъня.
Пъха глока в слиповете си и се хваща за рамката на прозореца. Обръща се и прехвърля краката си отвън, после се приплъзва към тръбата. Не е лесно, но накрая успява.
Въздъхва с облекчение, когато босите му стъпала напипват тухлената зидария и той се спуска надолу в тъмната нощ.
После усеща остра болка в гръбнака. Хватката му се отпуска и той пада назад като чувал с пясък. Преди да се стовари в предния двор на къщата, вече знае, че е бил прострелян. Сблъсъкът със земята изкарва дъха от дробовете му, но Уилкинс пренебрегва болката и се протяга за пистолета.
Втори изстрел отваря дупка в стомаха му. Трети се забива под сърцето му. Четвърти – в средата на гърлото.
В далечината се чува сирена на пожарната.
Съседите излизат тичешком от домовете си.
Рос Грийн вече е свалил своя снайпер и се отдалечава с колата си, преди да дойдат пожарникарите. Иска му се само сър Оуен да беше жив, за да му каже новината.
188
ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС
Частният параклис на територията на замъка е пуст. Вътре е само Мирдин.
Не е напускал студеното сводесто място, откакто донесоха тялото на Оуен тук. Няма и да го направи, докато не бъде извършена церемонията, която ще отведе Гуин в Авалон.
Увит в протрит от времето погребален плащ, Мирдин стои като прегърбен страж в краката на мъжа, когото смята за син.
Както сам бе наредил, никой не се е опитвал да заличи следите от взрива. Тялото на Оуен лежи пред него така, както е било по време на смъртта. Вижда оголената кожа, изпокъсаните дрехи и засъхналата кръв. За него те са върховните медали на честта, закачени на смелата смъртна обвивка, приютила още по-смелия дух.
– Ти ще живееш, дете мое, ти си безсмъртен – прошепва старецът и докосва стъпалата на рицаря. – Ще се преродиш в неродения си син, точно както ти живя в духа на баща си, на бащата на баща ти и на всички предишни поколения, създали тази велика земя.
В очите на стареца няма сълзи. Пресъхнали са от прекалено многото години мъка, от прекалено многото синове, до които е стоял и които е оплаквал.
Събира длани като за молитва и прочиства ума си от всичко друго освен от обета, който ще направи.