Чува се сигнал свободно, после се включва гласова поща. Старчески глас, бавен и прецизен: Тук е Амир Голдман. В момента не мога да приема обаждането ви. Моля, оставате съобщение, след като чуете сигнала. Посетете магазина ни в Кенсингтън, столицата на антиките на Вашингтон.
Ирландеца затваря и поглежда парченцето вестник. Мъртвецът пред него без съмнение се е обаждал на Амир, за да провери дали е в магазина. После го е изненадал и убил.
– Трябват ми отпечатъците му, възможно най-бързо – казва той, сваля ръкавиците и ги мята върху найлона. – Благодаря, докторе.
19
БРОНКС, НЮ ЙОРК
Набил вони на грес от гаража. Мрази тази гадост почти толкова, колкото мрази Америка. Ненавижда миризмата и допира ѝ до ръцете му.
Вонята продължава да е с него и сега, нежелан пътник в кабината на белия пикап, който е „заел“ от работата си, за да се прибере. Дори тук не можеше да се отърве от нея.
Двайсет и четиригодишният младеж паркира пред евтиния кафяв блок и се изкачва по мръсното стълбище до шестия етаж. Няма смисъл да се пробва с асансьора, не помни кога за последно е работил – съмнява се, че изобщо някога ще бъде в движение.
Влиза в апартамента, който държи под наем, и затръшва вратата толкова силно, че рамката се разтриса. Надява се, че ще подразни стария тип, който живее в съседство и всяка нощ тропа по тънката стена помежду им.
Отива направо в мизерната кухня, вади един полуготов хамбургер от хладилника, бодва го с вилицата отгоре и го пъха в микровълновата фурна. Докато чака, допира телефона до ухото си и набира единствения запаметен номер.
– Набил е. Вкъщи съм.
Казва само това. Винаги казва само това, когато влиза в апартамента.
Но то е достатъчно. Това се очаква от него. Кодирано послание, с което ги осведомява, че е жив. В безопасност.
Не е пленен или убит.
Затваря телефона.
20
ГЛАСТЪНБЪРИ, АНГЛИЯ
Внушителният, покрит с бръшлян дом на Гуин разполага с десет спални, две трапезарии, библиотека, салон, кабинет, зимна градина, две дневни и повече от трийсет акра ограден с дувари и постоянно охраняван парк.
Сър Оуен и съпругата му имат собствен готвач, който е получил две звезди „Мишлен“, преди да постъпи на работа при тях. Всички зеленчуци се отглеждат в градините наоколо, рибата идва от частните езера, а месото – от фермите.
Големият сводест вход на имението е отворен и алеята е пълна с чакащи служители. Там е и съпругата му Дженифър. Дългата до кръста руса коса на лейди Гуин се развява на вдигания от хеликоптера вятър, а копринената ѝ златиста рокля блести на ярката дневна светлина.
В мига, в който вратата на хеликоптера се отваря, Оуен се хвърли в прегръдките ѝ. Притиска я към себе си. Целува я. Свързва се с нея и преоткрива любовта ѝ.
Тя го хваща за ръка и го повежда към къщата, далече от шума на гаснещите двигатели на хеликоптера.
– Имаше обаждане – каза Дженифър, щом стигат до спокойните сенки на мраморния коридор. – От Гарет. Каза, че не е успял да се свърже с теб, докато си бил във въздуха.
Сър Оуен се запътва към просторния си, облицован с дървена ламперия кабинет и вади телефона с обезопасена срещу подслушване линия.
– Здравей, Гарет! Какъв е проблемът?
– Съжалявам, че ти преча да останеш на спокойствие с Дженифър, но току-що получих съобщение от Антун. Има промени. Каза, че ръководителят е нервен; смята, че целта вече е определена.
– Знае ли къде и кога?
– Уолстрийт, утре.
– Уолстрийт? Сигурен ли си?
– Сигурен съм. По-важното е, че той е сигурен. Ще ти изпратя подробности за намеренията им, за да се свържеш с американците.
Оуен поглежда часовника си.
– Имам среща с Вътрешния кръг след час.
– Ще се обадя след това – кимва Гарет. Следва пауза. – Всичко ли ще им кажеш?
– Трябва, Гарет. Нямаме друг избор. Нашият стар „приятел“ ни принуждава да действаме.
21
КЕНСИНГТЪН, МЕРИЛЕНД
Ирландеца е на бара; до лакътя му има бутилка бира и чаша за уиски. Две жени на по четиридесет години седят от двете му страни с чаша бяло вино в ръка.
Сара Коен и Сузи Кларк работят в съседните на „Антиките на Голдман“ магазини и през последния час Ирландеца ги черпи с питиета в замяна на информация.
– Не бях тук, когато полицията е дошла – обяснява Сара. – Събирах си нещата от дома на бившия ми – натъртва тя. – Което означава, че в момента съм свободна.
– Не задълго, сигурен съм – пуска малко от чара си Ирландеца, докато вади бележника от джоба на сакото си. – И така, кажи ми пак какво видя в нощта, когато Амир умря.