Оуен и съпругата му вечерят сами. Не са в елегантната трапезария, гледаща към ливадата за игра на крокет, нито в зимната градина с изглед към поляните с рози и езерото на юг.
Вечерят на открито. На върха на Гластънбърийския хълм, чиито пищнозелени обли склонове са облени от черешовите лъчи на слънцето.
На стотина метра под тях въоръжени охранители пазят в подножието на хълма и осигуряват на двойката няколко кратки мига интимност. Всеки, пожелал да се изкачи на това толкова посещавано обществено място, ще бъде любезно помолен да се откаже и възнаграден с каквото е нужно – дори ако за целта са необходими хиляди лири.
Съдържанието на плетената кошница за пикник е почти толкова изумително, колкото е древният пейзаж наоколо. Селски хляб и уелски питки, изпечени през последния час. Биволска моцарела, домати и зелени и черни маслини, доставени същата сутрин от Тоскана. Пресни миди и скариди от близкото крайбрежие, домашно приготвен пастет от фазан и бутилка „Лафит“ от 1982 г. от имението „Ротшилд“ във Франция. Оуен се замисля, че изборът е особено подходящ, защото името „Латиф“ идва от гасконския термин „la hite“, което означава „малък хълм“.
Седят на върха, където преди хиляди години е имало монашеско убежище, а по-късно е бил издигнат свещен параклис. Оттук се вижда впечатляваща гледка – горите на парка „Грейт брийч“, хълмовете Полден и Уест мендип и Брент нол. Но Оуен и Дженифър виждат много повече. Виждат призраците на шамани, друиди и некромансери. Виждат как свети Патрик обикаля страната в търсене на последователи. Как саксонските отшелници се крият в подножието на хълмовете, а келтските племена се събират. Виждат марша на римските легиони и зараждащите се корени на цивилизацията.
Виждат Артур и неговата кралица, хванати ръка за ръка, рицарите около кръглата маса и богинята Фортуна, която протяга ръка от студената вода на езерото.
Почти минута Дженифър наблюдава как съпругът ѝ се взира разсеяно в далечината. Обикновено, когато идват тук, той се отпуска, гледката го успокоява. Но днес напрежението все още е в него, издълбано в бръчките на челото му и в неизговорените думи.
– За какво мислиш?
След няколко секунди той успява да се откъсне от мислите си и я поглежда.
– За много неща, но никое от тях не си струва да се тревожиш за него.
Тя го дръпва за ръката.
– Не се дръж с мен като с дете. Какво те тревожи?
Познава я достатъчно добре, за да се опитва да прикрива нещо от нея.
– Жозеп Мардрид.
Дженифър потръпва от самото споменаване на името.
– Какво е направил сега?
– С всеки изминал ден той и корпорацията му стават все по-безскрупулни. В момента банкерите му купуват огромни участъци земя в Демократична република Конго, в Нигер и Того. И няма да спрат дотук.
– И защо това да е толкова лошо? Ние също инвестираме там и много от благотворителните програми, които подкрепям, развиват дейност в тези страни.
– Опитва се да развива търговия с роби, както е правило семейството му преди поколения. В Того е започнал да плаща на въоръжени групировки да тероризират фермерите и да унищожават реколтата им. Стотици мъже, жени и деца са ранени и убити.
– Това е ужасно!
– Бандите изнасилват младежи – и момичета, и момчета, чупят костите на бебета и деца, после Мардрид праща костюмираните си банкери, които предлагат на пребитите мъже мизерни оферти за бизнеса и за земята им. Превръща се в крупен собственик на кокосови, памучни и кафеени плантации. След време ще направи същото и с добитъка и така ще контролира всички големи хранителни вериги.
– Какво ще предприемеш?
– Всичко, което мога. Ако е необходимо, ще отвърнем на огъня с огън. Ако не го направим, в тези държави няма да се отглежда и да се търгува нищо, без той да получава своя дял. – Оуен прегръща съпругата си и я целува. – Нека не говорим повече за това животно; вбесявам се, а имаме толкова малко време заедно. Утре трябва да замина за Лондон.
Тя се притиска в него.
– Не искам да заминаваш.
– Знам, любима. Но имам толкова много работа. И толкова малко време, за да я свърша.
Думите му я пробождат.
– Говори ли с Мирдин? И той ли те тревожи?
– Не, още не съм. И не, той не ме тревожи. – Оуен не споменава, че старецът вече е настоял да се види с него. – Не ми е нужно да говоря с него, за да знам, че става нещо лошо. Чувствам същото, което чувства и той. Винаги е било така.
Дженифър хваща ръката му и нежно я стиска. Повдига пръстите му до устните си и ги целува. Знае, че е прав. Всичко ще се промени. И причината няма да е това, което казва съпругът ѝ, или това, в което вярва Мирдин, а тайната, която тя самата пази.