Всички в кабинета млъкнаха.
Лангдън бе закачвал достатъчно табелки с надпис „NE PAS DERANGER“ на хотелски врати, за да схване заповедта на капитана. Двамата с професора не биваше да бъдат безпокоени при никакви обстоятелства.
Фаш остави подчинените си в кабинета и поведе Лангдън нататък по тъмния коридор. На тридесетина метра пред тях се очерта входът на най-известната част на Лувъра, Le Grande Galerie15, привидно безкраен коридор, в който бяха изложени най-ценните италиански шедьоври на музея. Робърт вече се беше досетил, че именно там лежи трупът на Сониер — прословутият паркет на Голямата галерия ясно се бе различавал на полароидната снимка.
Когато се приближиха, професорът видя, че входът е преграден от огромна стоманена решетка, сякаш взета от средновековен замък.
— Сдържаща охрана — поясни полицаят.
Дори в сумрака можеше да се види, че решетката е в състояние да спре и танк. Лангдън надникна през пръчките в слабо осветените дълбини на Голямата галерия.
— След вас, господин Лангдън — каза Фаш. Робърт се обърна.
— Накъде?
Капитанът посочи пода в основата на решетката. Лангдън погледна. В полумрака не беше забелязал, че решетката е вдигната на почти метър височина и че под нея може да се мине.
— Този участък все още е забранен за охраната на Лувъра — каза Фаш. — Моите хора тъкмо са приключили с разпита. — Той махна към отвора. — Влизайте.
Робърт се вторачи в тясното пространство под решетката, после вдигна поглед към нея. Французинът се шегуваше, нали? Желязната решетка приличаше на гилотина, която само чака да премаже нарушителите.
Фаш измърмори нещо на родния си език, погледна си часовника, приклекна и провря масивното си тяло под решетката. После се изправи и погледна Лангдън. Професорът въздъхна, клекна, опря ръце върху полирания паркет, отпусна се по корем и се плъзна напред. Яката на туидовото му сако се закачи за долната част на решетката, той се дръпна и си удари тила в желязото.
„Браво на мене“ — помисли си Робърт, докато ставаше. Започваше да подозира, че го очаква много дълга нощ.
5
Мъри Хил Плейс — новият Световен конгресен център на Opus Dei — се намираше на Лексингтън Авеню 243 в Ню Йорк. С цена от малко над четиридесет и два милиона долара, обхващащият площ от дванадесет хиляди и триста квадратни метра небостъргач бе облицован с червени тухли и варовик от Индиана. В проектираната от „Мей & Пинска“ сграда имаше над сто спални, шест трапезарии, библиотеки, дневни, зали за срещи и офиси. На втория, осмия и шестнадесетия етаж имаше параклиси с мраморни орнаменти. Седемнадесетият етаж бе изцяло жилищен. Мъжете влизаха в сградата през главния вход на Лексингтън Авеню. Жените влизаха от друга улица и бяха „слухово и зрително разделени“ от мъжете.
По-рано същата вечер в убежището на своя мезонет епископ Мануел Арингароса си бе приготвил малък сак и беше облякъл традиционното си черно расо. Обикновено увиваше пурпурен пояс на кръста си, но днес щеше да пътува сред хора и предпочиташе да не привлича вниманието към високия си пост. Само опитно око можеше да забележи епископския му пръстен от четиринадесеткаратово злато с виолетов аметист, големи диаманти и апликирани митра и жезъл. Той преметна ремъка на сака през рамо, помоли се наум, излезе от апартамента си и слезе във фоайето, където го чакаше шофьорът му, за да го откара на летището.
Седнал в пътническия самолет за Рим, Арингароса гледаше през прозореца тъмния океан. Слънцето вече бе залязло, ала епископът знаеше, че собствената му звезда изгрява. „Тази нощ ще спечеля битката“ — помисли си той, удивен, че само допреди месеци се бе чувствал безпомощен срещу ръцете, заплашващи да унищожат неговата империя.
Като генерален председател на Opus Dei, през последното десетилетие от живота си епископ Арингароса беше разпространявал посланието на „Божието дело“ — буквално, Opus Dei. Основана през 1928 година от испанския свещеник Хосе Ескрива, организацията се бореше за завръщане към консервативните католически ценности и насърчаваше членовете си да правят големи жертви в личния си живот, за да вършат Божието дело.
Традиционалистката философия на Opus Dei първоначално бе пуснала корени в Испания по време на режима на Франко, но след публикуването на духовната книга на Хосе Ескрива „Пътят“ през 1939 година неговото послание експлозивно се беше разпространило из целия свят. Днес, след издаването на „Пътят“ в тираж над четири милиона на четиридесет и два езика, Opus Dei представляваше световна сила. Във всички столици можеха да се открият нейни жилищни домове, учебни центрове и дори университети. Това беше най-бързо развиващата се и финансово най-стабилна католическа организация на света. За съжаление, бе установил Арингароса, в тази епоха на религиозен цинизъм, секти и телевизионни евангелисти, растящото богатство и власт на Opus Dei привличаха все по-силна подозрителност.