Уестминстърското абатство се намираше наблизо и макар че патериците му задействаха детектора за метал, охраната не знаеше какво да прави. Да го помолят да остави патериците и да мине през портала с пълзене ли? Или да обискират сакатото му тяло? Тибинг показа на смутените пазачи много по-лесно решение — релефно орнаментирана карта, представяща го като рицар на кралството. Нещастниците за малко да се изпопребият, докато го въвеждаха в абатството.
Докато гледаше озадачените Лангдън и Нево, Тибинг се бореше с желанието да им разкрие как гениално е използвал Opus Dei в маневрите си, които скоро щяха да доведат до гибелта на цялата Църква. Това щеше да почака. В момента имаше по-важна работа.
— Mes amies87 — на безупречния си френски заяви той. — Vous ne trouvez pas le Saint-Graal, c’est le Saint-Graal qui vous trouve. — Англичанинът ce усмихна. — Общият ни път не може да е по-ясен. Граалът ни намери.
Мълчание.
Той сниши глас и зашепна:
— Заслушайте се. Чувате ли го? Граалът ни говори през вековете. Умолява да го спасим от глупостта на Ордена. Използвайте тази възможност. Ние сме единствените, които можем да разшифроваме този последен код и да отворим криптекса. — Тибинг замълча за мир, очите му блестяха. — Трябва да положим клетва. Клетва за вярност един към друг. Рицарска преданост към истината.
Софи дълбоко се вгледа в очите му и отговори с леден глас:
— Никога няма да се закълна на убиеца на дядо ми. Обещавам ви само, че ще се погрижа да ви пратят в затвора.
Сърцето на Тибинг се сви и той взе решение.
— Съжалявам, че постъпвате така, мадмоазел. — Обърна се и се прицели в Лангдън. — Ами ти, Робърт? С мен ли си, или си против мен?
100
Тялото на епископ Мануел Арингароса бе изтърпяло много видове болка, и все пак разкъсващото парене на раната от куршума в гърдите му беше напълно непознато. Дълбоко и силно. Не рана на плътта… а по-скоро на душата.
Той отвори очи и се напрегна да види нещо, ала дъждът замъгляваше зрението му. „Къде съм?“ Прегръщаха го яки ръце и носеха отпуснатото му тяло като парцалена кукла. Вятърът развяваше черното му расо.
Епископът вдигна ръка, избърса очите си и видя, че човекът, който го носи, е Сила. Грамадният албинос се препъваше по мокрия тротоар и крещеше да го закарат в болница. Червените му очи бяха вперени право напред, по бялото му, опръскано с кръв лице се стичаха сълзи.
— Синко — прошепна Арингароса. — Ти си ранен.
Сила го погледна с измъчена гримаса.
— Много съжалявам, отче. — Сякаш страдаше толкова силно, че не можеше да говори.
— Не, Сила — отвърна епископът. — Аз съжалявам. Аз съм виновен. — „Учителя ми обеща, че няма да има убийства, и аз ти казах изцяло да му се подчиняваш.“ — Прекалено избързах. Прекалено се страхувах. Двамата с теб бяхме измамени. — „Учителя изобщо нямаше да ни даде Светия Граал.“
Прегърнат в ръцете на човека, когото преди толкова много години беше подслонил, епископ Арингароса сякаш се върна назад във времето. В Испания. В скромното си начало, когато със Сила бяха строили малка католическа черква в Овиедо. И по-късно, в Ню Йорк, където беше разтръбявал Божието величие от високия център на Opus Dei на Лексингтън Авеню.
Преди пет месеца бе получил ужасяваща новина. Делото на живота му беше в опасност. Спомни си срещата в замъка Гандолфо, която бе променила живота му… вестта, която беше поставила началото на тази трагедия…
Арингароса с високо вдигната глава влезе в астрономическата библиотека на Гандолфо. Очакваше да бъде посрещнат от ликуващи тълпи, нетърпеливи да го потупат по гърба за блестящите успехи на католицизма в Америка.
Присъстваха само трима души. Секретарят на Ватикана. Разплут. Кисел. Двама високопоставени италиански кардинали. Самодоволни. Лицемерно набожни.
— Господин секретар? — озадачен, рече Арингароса.
Дебелият свещеник, който контролираше всички юридически въпроси на Църквата, стисна ръката му и му посочи стола срещу себе си.
— Настанете се удобно, моля.
Епископът седна. Усещаше, че се е случило нещо лошо.
— Нямам опит в любезностите, ваше високопреосвещенство, затова ще започна направо с причината да ви поканим тук — каза секретарят.
— Да, кажете. — Арингароса погледна двамата кардинали, които като че ли го преценяваха със самодоволно очакване.