Англичанинът ахна и погледна. Вътре имаше само парчета мокро стъкло. Нямаше разтварящ се папирус. Той се претърколи настрани и погледна. Софи стоеше до Лангдън, насочила револвера право към него.
Объркан, кралският историк сведе очи към ключовия камък… и тогава видя. Пръстените вече бяха подредени. И той видя думата.
— Да — спокойно каза Лангдън. — Плодът, от който отхапала Ева, предизвикал свещения гняв на Бог. Първородният грях. Символът на падението на свещената женственост. Ябълката88.
Истината се стовари върху Тибинг с мъчителната си простота. Кълбото, което липсваше от гроба на Нютон, не можеше да е нищо друго, освен розовата ябълка, която паднала от дървото, ударила великия учен по главата и го вдъхновила за откритието на живота му. „… трудът му свят… плод… Роза…“
— Робърт — смаяно запелтечи англичанинът. — Ти си го отворил. Къде.. е картата?
Без да мигне, Лангдън бръкна във вътрешния джоб на туидовото си сако и внимателно извади тънък навит на свитък папирус. Разви го и го погледна. На лицето му се изписа многозначителна усмивка.
„Той знае!“ Сърцето на Лий копнееше за това знание. Мечтата на живота му беше точно пред него.
— Кажи ми! Моля те! О, Господи, моля те! Още не е късно!
Чуха се тежки стъпки — приближаваха се. Лангдън бързо нави папируса и го прибра в джоба си.
— Не! — извика Тибинг и се опита да се изправни. Вратата с трясък се отвори, Безу Фаш влетя вътре като бик на арена и бесните му очи мигом откриха целта му — безпомощно проснатия на пода Лий Тибинг. Капитанът облекчено въздъхна, прибра оръжието си и се обърна към Софи.
— Радвам се, че с господин Лангдън сте в безопасност, агент Нево. Трябваше да изпълните заповедта ми.
Британските полицаи влязоха по петите на Фаш и сложиха белезници на Тибинг.
— В джоба му е! — крещеше като безумец той. — Картата на Светия Граал!
Докато го изнасяха от залата, англичанинът отметна глава и изрева:
— Робърт! Кажи ми къде е скрит!
Лангдън го погледна в очите.
— Само достойните откриват Граала, Лий. Ти ме научи на това.
102
Сила се скри в едно тихо долче. Над Кенсингтън Грийн се беше спуснала гъста мъгла. Той коленичи на мократа трева и усети топлата струя кръв, която се стичаше от раната под ребрата му. Въпреки това продължи да гледа право напред.
Наоколо му приличаше на рай. Албиносът вдигна окървавените си ръце за молитва и видя как дъждът милва пръстите му, за да възвърне белия им цвят. Капките зашибаха гърба и раменете му и той усети, че тялото му малко по малко изчезва в мъглата.
„Аз съм призрак.“
Прошумоля ветрец и донесе мирис на влажна пръст и нов живот. Сила се молеше с всяка жива клетка в смазаното си тяло. Молеше се за опрощение. Молеше се за милост. И най-вече се молеше за своя наставник… епископ Арингароса… Господ да не го прибере преди да е настъпил уреченият му час. „Остава му да върши много работа.“
Мъглата се стелеше около него и той се чувстваше толкова лек, сякаш валмата й щяха да го отнесат. Монахът затвори очи и прочете последната си молитва.
Някъде отдалеч му шепнеше гласът на Мануел Арингароса.
„Господ е добър и милостив.“
Болката му най-после започна да отслабва и Сила разбра, че епископът е прав.
103
Късно следобед лондонското слънце най-после разкъса облаците и градът започна да изсъхва. Безу Фаш уморено излезе от стаята за разпити, напусна сградата и спря такси. Сър Лий гръмогласно се беше обявил за невинен и все пак несвързаното му бълнуване за Светия Граал, тайни документи и тайнствени братства караше капитана да подозира, че лукавият историк ще накара адвокатите си да пледират за „невменяемост“.
„Естествено — помисли си Фаш. — Невменяемост.“ Тибинг беше проявил находчивост и прецизност, за да разработи план, който по никакъв начин не го замесваше. Подслушвателният му пост се намираше на единственото място, недостъпно за инвалид като него. Бе използвал Ватикана и Opus Dei — които се бяха оказали напълно невинни. Мръсната му работа беше извършена от монах фанатик и отчаян епископ. И единственият, който бе знаел истинската му самоличност, беше умрял от алергична реакция.
„Това не е дело на луд човек“ — каза си капитанът.
Ако се съдеше по сведенията на Коле от Шато Вилет, коварството на Тибинг достигаше такива мащаби, че самият Фаш можеше да се учи от него. За да скрие подслушвателни устройства в някои от най-добре охраняваните парижки офиси, британският историк бе прибегнал до древните гърци. „Троянски коне.“ Едни от обектите му бяха получили като подаръци скъпи творби, други бяха купили на търг произведения на изкуството, в които Тибинг предварително бе скрил миниатюрните си предаватели. Сониер беше получил покана за вечеря в Шато Вилет, за да обсъдят възможността англичанинът да финансира построяването на ново крило с картини на Леонардо в Лувъра. Поканата завършваше с безобиден послепис, изразяващ интереса на Тибинг към рицаря, който се говорело, че бил направил уредникът. „Донесете го на вечерята“ — предлагаше историкът. Сониер очевидно беше направил точно така и бе оставил рицаря без надзор достатъчно дълго, за да може Реми Легалудек да внесе едно незабележимо допълнение.