Въпреки че никога не бе идвал в „Рослин“, Лангдън винаги се беше подсмихвал, когато бе чувал да посочват храма за последно убежище на Граала. Смяташе, че някога черквата може да е била дом на Светия Граал, но не и сега. През последните години „Рослин“ привличаше прекалено много внимание и рано или късно все някой щеше да намери начин да проникне в подземието. Истинските специалисти по история на Граала бяха единодушни, че „Рослин“ е примамка — един от лъжливите задънени пътища, така убедително създадени от Ордена. Стиховете от ключовия камък обаче сочеха точно към това място и тази вечер Лангдън не бе толкава сигурен. През целия ден го беше измъчвал един въпрос:
„Защо Сониер е положил толкова усилия, за да ни доведе до толкова очевидно място?“ Изглежда, имаше само един логичен отговор. „В «Рослин» има нещо, което трябва да разберем.“
— Робърт? — Софи стоеше до колата и го гледаше. — Идваш ли? — Тя носеше палисандровото ковчеже, което им беше върнал капитан Фаш. Вътре бяха и двата криптекса, поставени един в друг, както ги бяха открили. Папирусът със стихотворението бе на мястото си — без счупената стъкленица с оцет.
Докато се изкачваха по дългата чакълена пътека, Лангдън и Софи минаха покрай прочутата западна стена на черквата. Обикновените посетители смятаха, че тази странно стърчаща стена е част от сградата, която е останала недовършена. Истината, спомни си Робърт, беше много по-интересна.
„Западната стена на Соломоновия храм.“ Рицарите тамплиери бяха проектирали „Рослин“ като точно архитектурно копие на ерусалимския Соломонов храм — западна стена, тесен правоъгълен кораб и подземие като светая светих, в която първите деветима рицари бяха открили безценното си съкровище. Лангдън трябваше да признае, че в идеята на тамплиерите да построят хранилище на Граала, което да имитира първото му скривалище, има някаква странна симетрия.
Входът на „Рослин“ бе по-скромен, отколкото очакваше професорът. Малката дървена врата имаше две железни панти и проста дъбова табела.
Рослин.
Това беше древното заклинание, обясни на Софи той, произлизащо от Линията на розата, меридиана, на който се намираше черквата. Или, както предпочитаха да вярват специалистите по история на Граала, от „линията на Розата“ — рода на Мария Магдалина.
Храмът скоро затваряше и когато Лангдън отвори вратата, отвътре го лъхна топъл въздух, сякаш древната сграда уморено въздишаше в края на дълъг ден. По арките на входа бяха изваяни петолистници.
„Рози. Утробата на Богинята-майка.“
Когато влязоха, Робърт обгърна с поглед целия храм. Макар че беше чел описания на поразително сложните каменни изваяния, съвсем друго бе да ги види със собствените си очи. „Рай за специалистите по символика“, както го беше нарекъл един негов колега.
„По-скоро ад“ — вторачен в стените, си помисли той.
Всяка повърхност на черквата бе покрита със символи — християнски разпятия, юдейски звезди, масонски печати, тамплиерски кръстове, рогове на изобилието, пирамиди, астрологични знаци, растения, пентаграми и рози. Рицарите тамплиери — майстори зидари — бяха издигнали свои храмове из цяла Европа, ала „Рослин“ се смяташе за най-любимото им постижение. Зидарите не бяха оставили нито един гол камък. Това беше храм на всички религии… на всички традиции… и най-вече на природата и Богинята-майка.
Вътре имаше само неколцина посетители, които слушаха младия екскурзовод да изнася последната си за деня беседа. Той ги водеше в редица по един по добре познат маршрут — невидима пътека, свързваща шест ключови архитектурни точки. Поколения туристи бяха извървели тези прави линии и безбройните им стъпки бяха изтъркали огромен символ върху пода.
„Соломоновият печат — помисли си Лангдън. — Това не е съвпадение.“
Екскурзоводът ги беше видял да влизат и въпреки че наближаваше краят на работното време, любезно се усмихна и им даде знак спокойно да разгледат храма.
Професорът кимна и навлезе навътре в сградата. Софи обаче стоеше, като вцепенена на входа и гледаше озадачено.
— Какво има? — попита Робърт.
Тя се взираше в отсрещния край на черквата.
— Струва ми се… че съм била тук.
Лангдън се изненада.
— Но нали каза, че изобщо не си чувала за „Рослин“?
— Не бях… — Младата жена неуверено се огледа. — Дядо ми сигурно ме е водил тук като съвсем малка. Не знам. Струва ми се познато. — Докато обхождаше с поглед храма, тя закима по-уверено. — Да. — Софи посочи. — Онези две колони… Виждала съм ги.