Софи лежеше на пода и се взираше в кода. Приспа й се. След няколко минути символите се замъглиха. И изчезнаха.
Когато се събуди, подът под нея беше студен.
— Grand-pére?
Никакъв отговор. Софи се изправи и изтупа дрехите си. Страничната врата все още бе отворена. Мракът навън се сгъстяваше. Пееха щурци. Тя излезе навън и видя, че дядо й стои на верандата на една каменна къща точно под черквата. Той тихо разговаряше с някого — човекът едва се виждаше зад мрежата на вратата.
— Grand-pére? — извика Софи.
Дядо й се обърна и й махна да почака малко. Размени няколко последни думи с неясната фигура и й прати въздушна целувка. После се приближи към Софи. Очите му бяха насълзени.
— Защо плачеш, grand-pére?
Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си.
— О, Софи, тази година с теб се сбогувахме с много хора. Тежко е.
Момичето си помисли за катастрофата, за сбогуването с майка й и баща й, с баба й и мъничкото й братче.
— С друг човек ли се сбогуваше?
— С една скъпа приятелка, която много обичам — развълнувано отвърна дядо й. — И се боя, че дълго време няма да я видя.
Застанал до екскурзовода, Лангдън разглеждаше стените на черквата и му се струваше, че е стигнал до задънена улица. Софи се беше отдалечила към шифъра и го бе оставила да носи палисандровото ковчеже. Картата на Граала в него като че ли с нищо не му помагаше. Макар че стихотворението на Сониер ясно посочваше „Рослин“, професорът не беше сигурен какво да прави тук. Споменаваше се за „острие с потир“, каквито не забелязваше никъде.
„Под Розлин тя е скрита най-подир,
над нея варди острие с потир.“
Усещаше, че остава някаква част от тази загадка, която трябва да се разкрие сама.
— Простете за любопитството — обади се екскурзоводът. Гледаше палисандровото ковчеже в ръцете му. — Но тази кутия… може ли да попитам откъде я имате?
Лангдън уморено се засмя.
— Това е невероятно дълга история.
Екскурзоводът се поколеба.
— Странна работа. Баба ми има точно такава кутия — кутия за бижута. Същото полирано палисандрово дърво, същата инкрустирана роза, даже пантичките изглеждат същите.
Професорът си помисли, че младежът сигурно греши. Ако на света изобщо съществуваше уникална кутия, това беше тази — специално направена за ключовия камък на Ордена.
— Двете може би си приличат, но…
Страничната врата изскърца и привлече вниманието им. Софи бе излязла, без да каже дума, и сега се спускаше по скалата към близката каменна къща. Лангдън се загледа след нея. „Къде отива?“ Откакто бяха влезли в черквата, тя се държеше странно. Робърт се обърна към екскурзовода.
— Знаете ли каква е онази къща?
Той кимна, също озадачен от поведението й.
— Там живее уредничката. Която случайно е председател на тръста „Рослин“. — Младежът замълча за миг. — И моя баба.
— Баба ви е председател на тръста „Рослин“?!
Екскурзоводът отново кимна.
— Тя живее там. И аз живея с нея, помагам й да поддържа черквата, развеждам туристи. — Той сви рамене. — Цял живот съм живял тук. Баба ми ме отгледа в тази къща.
Обезпокоен за Софи, Лангдън тръгна към вратата и понечи да я повика. Но едва направи няколко крачки и се закова на място. Думите на младежа бяха стигнали до съзнанието му.
„Баба ми ме отгледа.“
Лангдън погледна Софи на скалата, после сведе очи към палисандровото ковчеже в ръцете си. „Невъзможно.“ Той бавно се обърна към екскурзовода.
— Палисандровото ковчеже на баба ви. Откъде го има?
— Дядо ми й го направил. Той починал, когато съм бил бебе, но баба ми още говори за него. Казва, че бил много сръчен. Правел всевъзможни неща.
Лангдън започваше да различава невъобразимата паяжина от връзки, която се материализираше пред него.
— Казахте, че ви е отгледала баба ви. Може ли да ви попитам какво се е случило с родителите ви?
Младежът се изненада.
— Починали са, когато съм бил малък. — Той замълча за миг. — Заедно с дядо ми.
Сърцето на Робърт бясно туптеше.
— В автомобилна катастрофа ли?
Екскурзоводът се сепна и озадачено го погледна с маслиненозелените си очи.
— Да. В автомобилна катастрофа. Цялото ми семейство загинало тогава. Дядо ми, родителите ми и… — Той се поколеба и заби поглед в пода.
— И сестра ви — довърши изречението Лангдън.
Каменната къща на скалата изглеждаше точно така, както си я спомняше Софи. Смрачаваше се и сградата изглеждаше топла и гостоприемна. От отворената врата ухаеше на хляб, от прозорците струеше златиста светлина. Когато се приближи, младата жена чу тихо хлипане,