През мрежата на вратата Софи видя в коридора възрастна жена. Тя бе обърната с гръб, ала беше ясно, че плаче. Жената имаше дълга, буйна сребърна коса, която й навя неочакван спомен. Привлечена от нещо, Софи се качи по стълбището. Жената държеше поставена в рамка снимка на мъж и нежно докосваше с пръсти лицето му.
Софи добре познаваше това лице. „Grand-pére.“ Жената очевидно беше чула вестта за смъртта му.
Под краката й изскърца дъска и старицата бавно се обърна. Тъжните й очи срещнаха тези на Софи и на нея й се прииска да избяга, но стоеше като хипнотизирана. Жената нито за миг не откъсна от нея трескавия си поглед, докато оставяше снимката и се приближаваше към мрежата на вратата. Двете се взираха една в друга сякаш цяла вечност. После, като бавно надигаща се океанска вълна, неувереността в очите на старицата се превърна в… смайване… надежда… и накрая радост.
Тя отвори вратата, излезе, протегна нежните си ръце и обгърна в шепи удивеното лице на Софи.
— О, скъпо дете… каква си станала!
Въпреки че не я познаваше, Софи знаеше коя е тази жена. Тя се опита да каже нещо, но установи, че дори не може да си поеме дъх.
— Софи — изхлипа жената и я целуна по челото.
Накрая от устните на Софи се изтръгна задавен шепот.
— Но… grand-pére каза, че си…
— Знам. — Старицата постави длани на раменете й и я погледна с познатите си очи. — С дядо ти бяхме принудени да кажем много неща. Постъпихме така, както сметнахме за нужно. Съжалявам. Това бе заради твоята сигурност, принцесо.
Софи чу последната дума и си помисли за дядо си, който дълги години я беше наричал така. Гласът му сякащ отекна в древните камъни на „Рослин“, просмука се през земята и завибрира в незнайните кухини под храма.
Жената я прегърна и сълзите й потекоха по лицето й.
— Дядо ти много искаше да ти обясни всичко. Но помежду ви не вървеше. Полагаше всички усилия. Имаше да ти казва много неща. — Тя отново я целуна по челото, после прошепна в ухото й: — Край на тайните, принцесо. Време е да узнаеш истината за семейството си.
Софи и баба й седяха прегърнати и разплакани на стъпалата пред верандата. Младият екскурзовод бързаше към тях през моравата. Очите му блестяха от надежда и удивление.
— Софи?
Тя кимна през сълзи и се изправи. Не познаваше лицето на младежа, но когато се прегърнаха, усети силата на древната кръв във вените му… кръвта, която течеше и в нея. Когато Лангдън се приближи към тях, Софи не можеше да си представи, че едва предишния ден се е чувствала толкова самотна в света. А сега на това чуждо място в компанията на трима души, които почти не познаваше, най-сетне се чувстваше у дома си.
105
Над „Рослин“ се спусна нощ. Робърт Лангдън стоеше сам на верандата на каменната къща и се наслаждаваше на смеха, който се чуваше през мрежата на вратата. Чашата силно шотландско кафе в ръката му го бе избавила от умората му, и все пак той усещаше, че това няма да продължи много. Чувстваше се изтощен до мозъка на костите си.
— Измъкнахте се, без да ви усетим — разнесе се зад него тих глас.
Професорът се обърна. Сребърната коса на бабата на Софи искреше в нощта. През последните тридесет години тя се беше казвала Мари Шовел. Лангдън уморено се усмихна.
— Реших за малко да ви оставя сами. — През прозореца виждаше, че Софи разговаря с брат си.
Мари се приближи и седна до него.
— Когато чух за убийството на Жак, господин Лангдън, бях ужасена за Софи. Когато тази вечер я видях на прага, изпитах най-голямото облекчение в живота си. Не мога да изразя благодарността си към вас.
Той нямаше представа какво да й отговори. Въпреки че бе предложил да остави Софи и баба й да си поговорят насаме, Мари го беше помолила да остане. „Съпругът ми очевидно ви е имал доверие, господин Лангдън, затова и аз ще ви се доверя.“
Историята, която разказа за покойните родители на Софи, бе удивителна. И двамата били Меровинги — преки потомци на Мария Магдалина и Иисус Христос. Децата им бяха от кралска кръв — и затова били грижливо пазени от Ордена. Когато родителите на Софи загинали в автомобилна катастрофа, чиято причина така и не успели да установят, Орденът се уплашил, че кралският род е разкрит.
— Ние с дядо ти трябваше да вземем тежко решение още в момента, в който ни се обадиха — със задавен от мъка глас обясни Мари. — Току-що бяха открили колата на родителите ти в реката. — Тя избърса сълзите от очите си. — Онази вечер трябваше да пътуваме шестимата заедно. За щастие в последния момент бяхме променили плановете си и майка ти и баща ти заминаха сами. Когато научихме за катастрофата, с Жак не знаехме какво се е случило… дали наистина е било катастрофа. — Възрастната жена погледна Софи. — Знаехме, че трябва да защитим внуците си, и постъпихме така, както сметнахме за най-добре. Жак съобщи в полицията, че ние с брат ти сме били в колата… Помислиха си, че течението е отнесло телата ни. После с брат ти се скрихме в Ордена. Жак беше известна личност и не можеше да си позволи лукса да изчезне. Ти трябваше да останеш в Париж и да бъдеш отгледана от него под закрилата на Ордена. — Гласът й се сниши до шепот. — Раздялата на семейството беше най-трудното нещо, което сме правили. С Жак се виждахме от време на време и винаги в пълна тайна. Под закрилата на Ордена. Братството има някои свои церемонии.