Лангдън усещаше, че тази история е по-дълбока, но съзнаваше, че не е предназначена за неговите уши. Затова излезе навън. И сега, загледан в кулите на „Рослин“, той не можеше да се избави от гризящата го загадка на черквата. „Наистина ли Граалът е в «Рослин»? И в такъв случай къде са острието и потирът, за които споменава в стихотворението си Сониер?“
— Дайте — каза тя.
— А, благодаря. — Робърт й подаде празната чаша. Жената го погледна втренчено.
— Имах предвид другата ви ръка, господин Лангдън.
Професорът сведе очи и видя, че държи папируса на Сониер. Беше го извадил от криптексас надеждата да го осени нещо, което е пропуснал.
— О, извинете.
Мари се усмихна.
— Познавам един парижки банкер, който сигурно изгаря от нетърпение да си върне палисандровото ковчеже. Андре Верне беше скъп приятел на Жак и съпругът ми му имаше пълно доверие. Андре би направил всичко, за да изпълни желанието на Жак да се грижи за ковчежето.
„Даже да ме застреля“ — спомни си Робърт и реши да не споменава, че сигурно му е строшил носа. Замисли се за Париж и тримата сенешали, които бяха убити предишната нощ.
— Ами Орденът? Какво ще стане сега?
— Колелата се завъртяха, господин Лангдън. Братството съществува от векове и ще преодолее тази трагедия. Винаги има хора, които са готови да продължат и да възстановят разрушеното.
Лангдън през цялата вечер подозираше, че бабата на Софи е тясно свързана с дейността на Ордена. В края на краищата в него винаги бяха участвали жени. Жени бяха четирима велики магистри. Сенешалите традиционно бяха мъже — пазителите — и все пак жените имаха много по-почетно положение и можеха да заемат високи постове от всякакво равнище.
Той се замисли за Лий Тибинг и Уестминстърското абатство. Струваше му се преди цяла вечност.
— Църквата оказваше ли натиск на съпруга ви да не разкрива документите от Сангреала в Края на дните?
— Небеса, не. Краят на дните е легенда, измислена от параноици. Нищо в доктрината на Ордена не посочва конкретна дата, в която да бъде разкрит Граалът. Всъщност Орденът винаги е поддържал тезата, че Граалът никога не бива да се разкрива.
— Никога ли? — смая се Лангдън.
— Душите ни имат нужда от тайнството и чудото, а не от самия Граал. Красотата на Розата се състои в нейната неземна природа. — Мари Шовел погледна към „Рослин“. — За някои Граалът е потирът, който ще им донесе вечен живот. За други е търсенето на изчезнали документи и тайна история. А предполагам, че за повечето Светият Граал просто е една велика идея… възхитително непостижимо съкровище, което някак си, дори в днешния свят на хаос, ни вдъхновява.
— Но ако документите на Сангреала останат скрити, истината за Мария Магдалина завинаги ще остане в тайна.
— Нима? Огледайте се наоколо. Нейната история се разкрива с произведения на изкуството, музика и книги. Все повече с всеки изминал ден. Махалото се люлее. Започваме да усещаме опасностите на нашата история… и пагубните си пътища. Започваме да изпитваме потребността да възстановим свещената женственост. — Тя замълча за миг. — Споменахте, че пишете книга за символите на свещената женственост, нали?
— Да.
Жената се усмихна.
— Довършете я, господин Лангдън. Светът има нужда от трубадури.
Професорът замълча, усетил тежестта на отправеното му послание. Над дърветата изгряваше тънкият сърп на луната. Той погледна към „Рослин“ и изпита момчешки копнеж да узнае тайните й. „Не питай — каза си Робърт. — Сега не е моментът.“ После сведе очи към папируса в ръката на Мари и отново се обърна към черквата.
— Задайте въпроса, господин Лангдън — весело рече старицата. — Заслужили сте си това право.
Лангдън усети, че се изчервява.
— Искате да знаете дали Граалът е в „Рослин“.
— Можете ли да ми кажете?
— Защо хората просто не оставят Граала на мира? — престорено ядосана, въздъхна тя и се засмя. — Защо смятате, че е тук?