Първият главен меридиан на Земята. Първата нулева географска дължина на света. Древната парижка Линия на розата.
И докато бързаше по Рю де Риволи, той усещаше, че целта му е близо. На по-малко от една пряка. „Под Розлин тя е скрита най-подир.“
Откритията идваха на вълни. Странният начин, по който Сониер бе написал „Розлин“… Линията на розата… острието и потирът… гробът, украсен с чудесата на майсторите.
„Затова ли Сониер е искал да разговаря с мен? Нима съм познал истината?“
Лангдън се затича. Усещаше Линията на розата под краката си — тя го водеше, привличаше го към целта му. Когато влезе в Пасаж Ришельо, настръхна от очакване. Знаеше, че в края на тунела се намира най-великолепният парижки паметник — замислен и поръчан в края на 80-те години на XX век от самия Сфинкс, Франсоа Митеран, човек, за когото се говореше, че се движел в тайните кръгове, човек, чието наследство за Париж Робърт бе посетил само преди дни.
„Преди цяла вечност.“
В изблик на енергия той изхвърча от галерията, спря на познатия площад и задъхан, вдигна очи — бавно, смаяно — към лъскавата конструкция.
Лувърската пирамида.
Сияеща в мрака. Възхити й се само за миг. Повече го интересуваше онова, което се намираше от дясната му страна. Професорът се обърна, отново тръгна по невидимия път на древната Линия на розата и тя го отведе до Карусел дю Лувр — огромния стъклен кръг, заобиколен от грижливо подкастрен жив плет, където някога се бяха провеждали празниците на парижките почитатели на природата… весели обреди в чест на плодородието и Богинята-майка.
Лангдън мина през храстите и излезе на тревата — и сякаш се озова в друг свят. На тази свещена земя сега се намираше един от най-необикновените паметници в града. В центъра, забита в земята като кристална пропаст, сияеше грамадната обърната пирамида от стъкло, която беше видял преди няколко дни на влизане в подземния етаж на Лувъра.
Le pyramide inversée.
Разтреперан, той се приближи до ръба и погледна надолу към обширния подземен комплекс на Лувъра, който излъчваше кехлибарена светлина. Очите му бяха насочени не само към огромната обърната пирамида, но и към онова, което се намираше точно под нея. На пода имаше миниатюрна фигура… фигура, за която той споменаваше в ръкописа си.
Усещаше, че вече е напълно буден за тръпката на тази невъобразима възможност. Отново вдигна поглед към Лувъра и му се стори, че крилата на музея го обгръщат… галерии, украсени с най-прекрасните произведения на изкуството на света.
Леонардо… Ботичели…
„От майстори покрита с чудеса…“
Смаян, той за пореден път впери очи през стъклото в мъничката фигура.
„Трябва да сляза долу!“
Излезе от кръга и забърза през площада към входа на високата пирамида. Последните посетители за деня напускаха музея.
Той се провря през въртящата се врата и се спусна по витото стълбище в пирамидата. Въздухът стана по-студен. Когато стигна долу, Лангдън продължи по дългия тунел — под двора на Лувъра, водещ към Le pyramide inversée.
В края на тунела влезе в по-голямо помещение. Точно пред него сияеше увисналата над пода обърната пирамида — поразителен V-образен силует от стъкло.
Потирът.
Погледът му проследи стесняващия се край до върха, стигащ на по-малко от два метра от пода. Малката фигура се намираше точно отдолу.
Миниатюрна пирамида. Висока по-малко от метър. Единствената структура в този колосален комплекс с такива малки размери.
Описвайки огромната колекция на Лувъра от произведения на изкуството, свързани с Богинята-майка, Лангдън мимоходом споменаваше за тази скромна пирамида. „Самата миниатюрна фигура излиза от пода като връх на айсберг — връх на гигантско пирамидално подземие.“
Огрени от меката светлина на мецанина, двете пирамиди бяха обърнати една срещу друга и върховете им почти се докосваха.
Потирът отгоре. Острието отдолу.
„Над нея варди острие с потир.“ Лангдън чу думите на Мари Шовел. „Някой ден ще ви осени.“
Той стоеше под древната Линия на розата, заобиколен от произведенията на майсторите. „Какво по-подходящо място е можел да избере Сониер?“ Най-после разбираше истинския смисъл на стихотворението на великия магистър. Лангдън вдигна очи през стъклото към великолепната звездна нощ. „Почива тя под звездни небеса.“
Като шепот на призраци в мрака отекнаха забравени думи. „Търсачите на Светия Граал всъщност искат да коленичат пред костите на Мария Магдалина. Да се помолят в нозете на прогонената.“
Обзет от внезапна почит, Робърт Лангдън падна на колене. За миг му се стори, че чува женски глас… мъдростта на вековете… шепнещ от земните дълбини.