— Защо ми казвате всичко това?
— Защото вярвам, че сте невинен, господин Лангдън. — Софи го погледна в очите. — И защото отчасти аз съм виновна да загазите.
— Моля? Вие ли сте виновна, че Сониер се е опитал да ме инкриминира?.
— Сониер не се е опитал да ви инкриминира. Това е грешка. Съобщението на пода е било предназначено за мен.
Лангдън имаше нужда от време, за да смели тази информация.
— Не ви разбирам.
— Съобщението не е било предназначено за полицията. А за мен. Бил е принуден да направи всичко толкова бързо, че не е осъзнал как ще го приеме полицията. — Младата жена замълча за миг. — Числовият код е безсмислен. Сониер го е написал, за да осигури участието на криптографи и аз колкото може по-скоро да науча какво се е случило с него.
Професорът окончателно се обърка. Разбираше само защо Софи Нево му помага. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Тя очевидно вярваше, че уредникът й е оставил послепис, за да й каже да намери Лангдън.
— Но защо смятате, че съобщението е за вас?
— Заради Витрувианския човек — безизразно отвърна криптографката. — Тази скица е любимата ми творба на Леонардо. Тази нощ той го е използвал, за да привлече вниманието ми.
— Почакайте. Искате да кажете, че уредникът е знаел кое е любимото ви произведение, така ли?
Тя кимна.
— Съжалявам. Всичко съвсем се обърка. Ние с Жак Сониер…
Гласът й секна и Лангдън долови в него внезапна меланхолия, мъчително минало, скрито под повърхността. Между Софи и Жак Сониер очевидно бе имало някаква особена връзка. Той внимателно се вгледа в красивата млада жена. Знаеше, че застаряващите французи често си взимат млади любовници. Въпреки това Софи Нево някак си не му приличаше на „гледана жена“.
— Преди десет години се скарахме — прошепна тя. — Оттогава почти не сме разговаряли. Когато през нощта в криптографския отдел се получи съобщението за убийството му и видях снимките на трупа и текста на пода, разбрах, че се е опитвал да ми прати съобщение.
— Заради Витрувианския човек ли?
— Да. И заради буквите „P.S.“.
— Постскриптум?
Софи поклати глава.
— Това са моите инициали.
— Но вие се казвате Софи Нево.
Тя се извърна.
— Така ме наричаше той, когато живеех при него. — Криптографката се изчерви. — „Принцеса Софи“.
Лангдън нямаше какво да отговори.
— Глупаво е, знам — каза тя. — Но беше преди години. Тогава бях момиченце.
— Познавали сте го като момиченце?
— Много добре — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Жак Сониер ми е дядо.
14
— Къде е Лангдън? — попита Фаш от вратата на командния пункт и издиша дима от цигарата си.
— Още е в мъжката тоалетна, господин капитан. — Лейтенант Коле очакваше този въпрос.
— Какво се разтакава толкова — изсумтя капитанът.
Погледна екрана на лаптопа над рамото на Коле и лейтенантът почти чу въртенето на зъбните колелца в главата му. Фаш се бореше с желанието си да отиде при Лангдън. В идеалния случай обектът на наблюдението получаваше колкото може по-голяма свобода на действие, за да му се внуши измамно чувство за сигурност. Американецът трябваше да се върне по собствена воля. Само че се бавеше вече близо десет минути. Прекалено дълго.
— Има ли някаква вероятност да ни е разкрил? — попита Фаш.
Коле поклати глава.
— Все още наблюдаваме движение в мъжката тоалетна, следователно проследяващият чип е в него. Да не би да му е прилошало? Ако беше намерил чипа, щеше да го извади и да се опита да избяга.
Фаш си погледна часовника и каза:
— Ще изчакаме.
И все пак продължаваше да е загрижен. Още от самото начало на операцията Коле усещаше в него необичайно напрежение. Обикновено безпристрастен и хладнокръвен, тази нощ капитанът изглеждаше възбуден, сякаш в случая имаше нещо лично.
„Нищо чудно — помисли си Коле. — Фаш отчаяно се нуждае от този арест. — В последно време министерският съвет и медиите ставаха все по-открито критични към агресивната тактика на капитана, към сблъсъците му с посолства на могъщи държави и огромните разходи за нова техника. Тази нощ един извършен с модерни технически средства арест на американец, обвинен в убийството на известна личност, щеше да запуши устата на противниците му и да му гарантира запазването на поста за още няколко години, докато не дойде време да се пенсионира с прилична пенсия. — Бог знае, че пенсията му трябва — каза си лейтенантът. Фаш изпитваше и професионална, и лична страст към техниката. Говореше се, че преди няколко години вложил всичките си спестявания в технологичната си лудост и изгубил и ризата на гърба си. — А Фаш е човек, който носи само най-скъпи ризи.“