Имаше предостатъчно време. Макар и злополучна, странната поява на Софи Нево не беше проблем. Нея вече я нямаше, а Фаш имаше да изиграе още няколко коза.
Оставаше да съобщи на Лангдън, че жертвата е написала името му на пода. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Реакцията на американеца към тази улика наистина щеше да е показателна.
— Господин капитан? — извика от другия край на кабинета един от агентите. — Търсят ви.
— Кой? — попита Фаш.
— Директорът на криптографския отдел.
— И?
— Отнася се за Софи Нево, господине. Нещо не е наред.
15
Беше време.
Сила слезе от черното ауди, усети нощния вятър да шумоли в гънките на широките му дрехи и се почувства могъщ. „Ветровете на промяната вече задухаха.“ Знаеше, че задачата, която му предстои, изисква повече хитрост, отколкото физическа сила, и остави пистолета си в колата. Учителя го беше снабдил с „Глок“-21 с тринадесет патрона. „Смъртоносното оръжие няма място в Божи дом.“ В този час площадът пред грамадната катедрала пустееше, само от отсрещната страна на Плас дьо Сулпис се виждаха две невръстни проститутки, които предлагаха стоката си на окъснелите туристи. Привлекателните им тела събудиха познат копнеж в слабините му. Бедрото му инстинктивно се стегна и бодливият ремък болезнено се впи в плътта му.
Похотта мигновенно се изпари. Сила вече от десет години се лишаваше от всякакви сексуални удоволствия, дори от ръкоблудство. Такъв беше „Пътят“. Знаеше, че е жертвал много, за да следва Opus Dei, ала и бе получил много в замяна. Обетът за безбрачие и отказът от всички лични вещи не можеха да се смятат за жертва. Като се имаше предвид бедността, от която идваше, и сексуалните ужаси, които беше преживял в затвора, безбрачието бе желана промяна.
Сила се връщаше във Франция за пръв път, откакто го бяха арестували и пратили в затвор в Андора. Усещаше, че родината поставя изкупената му душа на изпитание с жестоки спомени. „Ти се прероди“ — напомни си той. Днес верността му към Бог го бе принудила да извърши греха на убийството и това беше жертва, която щеше да се наложи вечно да пази скрита в сърцето си.
„Мярка за твоята вяра е болката, която можеш да изтърпиш“ — бе му казал Учителя. Сила познаваше болката и беше готов да му докаже, че е достоен.
Закрачи към входа на катедралата. Спря в сянката на масивния вход и дълбоко си пое дъх. Едва сега напълно съзнаваше какво предстои да извърши и какво го очаква вътре.
„Ключовият камък. Той ще ни отведе до голямата цел.“
Сила вдигна призрачнобелия си юмрук и три пъти удари по вратата. След секунди резетата на огромната дървена порта започнаха да се вдигат.
16
Софи се чудеше кога Фаш ще разбере, че не е напуснала сградата. Виждаше, че Лангдън е ужасен, и се запита дали бе постъпила правилно, като го накара да дойде в тоалетната.
„Какво друго трябваше да направя?“
Представи си трупа на дядо си, гол и проснат с разперени ръце и крака на пода. Някога той беше означавал всичко за нея, ала тази нощ тя с изненада установяваше, че не изпитва почти никаква скръб. Жак Сониер вече бе чужд човек за внучка си. Близостта им се беше изпарила за миг през една майска вечер, когато Софи бе на двадесет и две. „Преди десет години.“ Беше се прибрала една седмица по-рано от специализация в Англия и неволно бе видяла дядо си да се занимава с нещо, което очевидно не беше предназначено за нея. До ден днешен не можеше да повярва.
„Ако не го бях видяла със собствените си очи…“
Прекалено засрамена и смаяна, за да изтърпи мъчителните опити на дядо й да й обясни, Софи незабавно се бе изнесла, беше взела спестяванията си и си бе намерила малък апартамент с няколко съквартирантки. Беше се заклела да не разказва на никого какво е видяла. Дядо й отчаяно се бе опитвал да се свърже с нея, беше й пращал картички и писма, бе я умолявал да се срещнат, за да й обясни. „Как да ми обясни?“ Тя му беше отговорила само веднъж — за да му забрани да й се обажда и да се среща с нея на публични места. Страхуваше се, че обяснението му ще е по-ужасно от самия инцидент.
Колкото и да бе невероятно, Сониер така и не се беше отказал и след десет години Софи пазеше в едно чекмедже на скрина си купища неразпечатани писма. За негова чест, той нито веднъж не бе нарушил забраната й да й телефонира.
„До днес следобед.“
— Софи? — Гласът му по телефонния секретар прозвуча сепващо старчески. — Много време се подчинявах на желанието ти и ми е мъчително трудно да ти се обадя, но трябва да разговарям с теб. Случи се нещо ужасно.
Застанала в кухнята на парижкия си апартамент, Софи се вледени, когато го чу след толкова години. Нежният му глас отприщи порой от мили детски спомени.