Присъстващите заръкопляскаха. „Някой трябва да я спре“ — мислено се помоли Лангдън, докато тя отново свеждаше поглед към списанието.
— Въпреки че професор Лангдън може и да не е красавец като някой от по-младите номинирани, този четиридесетгодишен учен притежава нещо повече от научен чар. Неговото пленително присъствие се подчертава от необикновено ниския му баритон, който студентките описват като „шоколад за ушите“.
Залата избухна в смях.
Лангдън се насили да се усмихне. Знаеше какво предстои — някаква глупост за „Харисън Форд в сако от туид“ — и тъй като тази вечер бе предположил, че най-после спокойно може да облече любимото си сако и поло, реши да пристъпи към действие.
— Благодаря ви, Моник — каза той, като се изправи и я избута от катедрата. — В „Бостън Магазин“ явно имат литературен талант. — Професорът се обърна към публиката със срамежлива въздишка. — И ако открия, че някой от вас е донесъл статията, ще настоя пред консулството да го депортират.
Присъстващите се засмяха.
— Е, приятели, както всички знаете, тази вечер съм тук, за да говоря за силата на символите…
Звънът на хотелския телефон отново наруши тишината. Той смаяно изпъшка и вдигна слушалката.
— Ало?
Както очакваше, обаждаше се портиерът.
— Още веднъж моля за извинение, господин Лангдън. Обаждам се да ви съобщя, че вашият гост идва към стаята ви. Реших, че трябва да ви предупредя.
Робърт вече беше съвсем буден.
— Пратили сте някого в моята стая?
— Извинете, мосю, но такъв човек… не можех да си позволя да го спра.
— За кого става дума?
Ала портиерът бе затворил. Почти незабавно на вратата му удари тежък юмрук. Лангдън колебливо стана от леглото. Стъпалата му потънаха в мекия килим. Той навлече хотелския халат и тръгна към вратата.
— Кой е?
— Трябва да разговарям с вас, господин Лангдън. — Мъжът говореше английски с акцент — остър, властен лай. — Аз съм лейтенант Жером Коле. От Direction centrale police judiciaire.
Лангдън ce сепна. Централното управление на криминалната полиция? ЦУКП приблизително отговаряше на американското ФБР.
Без да сваля веригата, той открехна вратата. И видя мършаво, изпито лице. Мъжът бе изключително слаб и носеше синя униформа.
— Може ли да вляза? — попита агентът. Лангдън се поколеба.
— За какво става дума?
— Моят началник има нужда от вашите познания по един частен въпрос.
— Сега ли?! — Професорът успя да преодолее изненадата си. — Минава полунощ.
— Струва ми се, не греша, че тази вечер е трябвало да се срещнете с един уредник от Лувъра.
Лангдън внезапно бе обзет от тревога. С уважавания уредник Жак Сониер трябваше да пийнат по чаша след лекцията, но Сониер така и не се беше появил.
— Да. Откъде знаете?
— Намерихме името ви в бележника му.
— Какво е станало?
Агентът тежко въздъхна и пъхна през тесния процеп полароидна снимка. Лангдън я погледна и цялото му тяло се напрегна.
— Тази снимка е заснета преди по-малко от час. В Лувъра.
Първоначалното отвращение и смайване на Робърт внезапно отстъпиха място на силен гняв.
— Кой го е направил?
— С оглед познанията ви по символика и уговорената ви среща, се надяваме вие да ни помогнете да отговорим на този въпрос.
Лангдън се вторачи в снимката. Ужасът му се примеси със страх. Образът беше невъобразимо странен и в същото време му навяваше смущаващото усещане, че го е виждал. Преди малко повече от година бе получил снимка на труп и подобна молба за помощ. Само едно денонощие по-късно едва не беше изгубил живота си във Ватикана. Тази снимка бе съвсем различна, ала нещо в обстоятелствата определено му се струваше познато. Агентът си погледна часовника.
— Капитанът чака, господине.
Лангдън не го чу. Погледът му продължаваше да е прикован в снимката.
— Този символ тук и адски странната…
— Поза на трупа ли? — помогна му французинът. Професорът кимна. Побиха го тръпки.
— Нямам представа кой може да е извършил такова нещо.
Агентът го погледна навъсено.
— Вие не разбирате, господин Лангдън. Това на снимката… — Той замълча за миг. — Мосю Сониер го е направил сам.
2
На километър и половина оттам едрият албинос на име Сила с накуцване влезе в разкошното имение с фасада от червен пясъчник на Рю ла Брюйер. Покритият с шипове ремък на бедрото му се впиваше в плътта му, но душата му се топеше от удовлетворение от извършеното в Божие име дело.