— Защо се обаждаха от криптографията? — осмели се да попита Коле.
Фаш се обърна към него.
— За да ни съобщят, че не са открили нищо за древните оди за лимони.
— Само за това ли?
— Не. Освен това казаха, че числата били прогресия на Фибоначи, обаче подозирали, че не означават нищо.
Лейтенантът се обърка.
— Но нали вече пратиха агент Нево да ни го съобщи?
— Не са я пратили — изръмжа Фаш. — Какво?!
— По моя заповед директорът пратил нашите снимки на целия си екип. Когато пристигнала, агент Нево само погледнала снимките на Сониер и на кода и без да каже нито дума, излязла. Директорът каза, че поведението й не му направило впечатление, тъй като било нормално да е разстроена.
— Разстроена ли? Да не би за пръв път да вижда снимка на труп?
Фаш помълча малко.
— И аз не го знаех, както и директорът, преди да му каже негов колега, но Софи Нево е внучка на Жак Сониер.
Коле онемя.
— Директорът каза, че Нево никога не била споменавала за Сониер пред него. Предполагал, че не желаела да я толерират заради прочутия й дядо.
„Нищо чудно, че снимките са я разстроили.“ Лейтенантът не можеше да проумее такова злополучно съвпадение — млада жена да разчита код, написан от убития й дядо. И все пак поведението й не му се струваше логично.
— Но тя очевидно е определила числата като прогресия на Фибоначи, защото дойде тук и ни го каза. Не разбирам защо е напуснала службата, без да предупреди никого, че е разгадала кода.
Коле се сещаше само за едно обяснение. Че Сониер е написал фалшив код на пода с надеждата Фаш да включи криптографи в следствието и внучка му да научи какво се е случило с него. Що се отнасяше до останалата част от съобщението, дали уредникът по някакъв начин не пращаше съобщение на Нево? И в такъв случай какво й говореше това съобщение? И какво беше мястото на Лангдън в него?
Преди да успее да развие тези си разсъждения, тишината в пустия музей бе нарушена от вой на аларма. Звънът идваше от Голямата галерия.
— Alarme! — извика един от агентите, вперил поглед в информацията от охранителния център на Лувъра. — Grand galerie! Toilettes messiuers!34
— Къде е Лангдън? — викна Фаш.
— Още е в мъжката тоалетна! — Лейтенантът посочи мигащата червена точица на екрана на лаптопа. — Трябва да е разбил прозореца! — Коле знаеше, че американецът няма да стигне далеч. Въпреки че френските противопожарни правила изискваха прозорците на височина над петнадесет метра в обществени стради да могат да се чупят в случай на пожар, излизането през прозорец на втория етаж на Лувъра без помощта на противопожарна кола щеше да е самоубийство. Нещо повече, в западния край на крилото „Денон“ нямаше нито дървета, нито трева, коита да омекотят падането. Точно под прозореца на тоалетната минаваше двулентовата Плас дю Карусел. — Боже мой! — възкликна полицаят. — Тръгва към прозореца!
Фаш вече бе извадил пистолета си и изскочи от кабинета.
Коле озадачено наблюдаваше екрана. Мигащата точка стигна до прозореца и после направи нещо напълно неочаквано. Излезе извън сградата.
„Какво става? — зачуди се той. — Да не би Лангдън да се е измъкнал на перваза или…“
— Господи! — Лейтенантът скочи, защото точката се стрелна надалеч от Лувъра. Сигналът сякаш потрепери за миг и спря на десет метра от сградата.
Коле бързо пренастрои глобалната проследяваща система и видя точното местоположение на сигнала. Той вече не се движеше.
Намираше се точно в средата на Плас дю Карусел. Лангдън беше скочил.
18
Фаш тичаше в Голямата галерия.
— Той е скочил! — викаше Коле. — Сигналът е на Плас дю Карусел! През прозореца на тоалетната! И изобщо не помръдва! Господи, Лангдън се е самоубил!
Фаш чуваше думите по радиостанцията, ала те минаваха покрай него. Продължаваше да тича. Коридорът му се струваше безкраен. Подмина трупа на Сониер и се насочи към параваните в отсрещния край на крилото „Денон“. Алармата се усилваше.
— Чакайте! — отново изкънтя по радиостанцията гласът на Коле. — Движи се! Господи, жив е!
Фаш затича още по-бързо. С всяка следваща крачка проклинаше дължината на галерията.
— Лангдън стана! — продължаваше да вика Коле. — Тича по Карусел. Чакайте… Движи се прекалено бързо!
Капитанът стигна при параваните, провря се между тях, видя вратата на тоалетната и се втурна натам. Радиостанцията вече едва се чуваше от звъна на алармата.
— Трябва да е в кола! Мисля, че е в кола! Не мога…