Тя се нацупи и продължи да върви. Влязоха в Salle des Etats. Погледът й обходи тясното помещение и се спря върху очевидното почетно място — центърът на дясната стена, където зад защитна плексигласова преграда висеше самотна картина.
— Приближи се, Софи. Малко хора имат възможност да я разгледат сами.
Момичето преглътна страха си и бавно прекоси залата. След всичко, което бе слушала за Мона Лиза, имаше чувството, че се приближава до кралска особа. Стигна до плексигласа, затаи дъх и вдигна поглед.
Не беше сигурна какво е очаквала да изпита, ала определено не и това. Нямаше разтърсващо удивление. Нито почуда. Прочутото лице изглеждаше като в книгите. Софи безмълвно остана пред картината сякаш цяла вечност в очакване да се случи нещо.
— Е, какво мислиш? — прошепна дядо й зад нея. — Красива е, нали?
— Много е малка.
Сониер се усмихна.
— И ти си малка, обаче си красива.
„Не съм красива“ — помисли си тя. Мразеше рижата си коса и луничките си и беше по-едра от всички момчета в класа. Отново погледна Мона Лиза и поклати глава.
— По-грозна е, отколкото в книгите. Лицето й е… brumeux.
— Замъглено — поправи я дядо й.
— Замъглено — послушно каза тя. Знаеше, че разговорът няма да продължи, докато не повтори новата дума.
— Този стил в изобразителното изкуство се нарича „сфумато“ и е изключително труден за изпълнение — поясни Жак Сониер. — Леонардо да Винчи няма равен в него.
Въпреки това картината не й харесваше.
— Като че ли знае нещо… също като децата в училище, когато имат някаква тайна.
Дядо й се засмя.
— Тъкмо затова е толкова прочута. Хората често гадаят защо се усмихва.
— Ти знаеш ли защо се усмихва?
— Може би. — Той й намигна. — Някой ден ще ти разкажа всичко.
Софи тропна с краче.
— Нали знаеш, че не обичам тайни!
— Принцесо — усмихна се Сониер. — Животът е пълен с тайни. Не можеш едновременно да научиш всички.
— Връщам се — заяви Софи и гласът и прозвуча кухо на стълбището.
— При Мона Лиза ли? — сепна се Лангдън. — Точно сега?
Тя обмисли опасността.
— Аз не съм заподозряна в убийство. Ще рискувам. Трябва да разбера какво се е опитвал да ми каже дядо.
— Ами посолството?
Криптографката се почувства виновна, че го е превърнала в беглец, само за да го изостави, ала не виждаше друг изход. Тя посочи металната врата в края на стълбището.
— Излезте през тази врата и следвайте светещите знаци към изхода. С дядо минавахме оттук. Знаците ще ви отведат до въртяща се врата. — Софи му подаде ключовете от колата си. — Червеният смарт на служебния паркинг. Точно пред изхода. Ще се ориентирате ли до посолството?
Робърт кимна и погледна ключовете в ръката й.
— Вижте — с по-мек глас каза тя. — Мисля, че е възможно дядо ми да ми е оставил съобщение при Мона Лиза — някакъв ключ, който да сочи убиеца. Или да обяснява защо съм в опасност. — „Или какво се е случило със семейството ми.“ — Трябва да проверя.
— Но ако е искал да ви каже защо се намирате в опасност, защо просто не го е написал на пода, където е умрял? Защо са всички тези сложни шаради?
— Каквото и да се е опитвал да ми разкрие, едва ли е искал някой друг да го разбере. Даже полицията. — Жак Сониер очевидно бе положил всички усилия да прати поверително съобщение единствено на нея. Беше го написал с код, включващ тайните й инициали, и я бе насочил към Робърт Лангдън — явно разумен ход, като се имаше предвид, че американският учен беше разшифрован кода му. — Колкото и странно да звучи, според мен е искал да отида при Мона Лиза преди да отиде някой ДРУГ.
— Ще дойда с вас.
— Не! Не знаем докога Голямата галерия ще е безопасна. Трябва да бягате.
Лангдън се поколеба, като че ли собственото му научно любопитство заплашваше да го хвърли обратно в ръцете на Фаш.
— Вървете. Бързо. — Софи му се усмихна признателно. — Ще се видим в посолството, господин Лангдън.
Той се намръщи и каза строго:
— Ще се срещнем там при едно условие.
Младата жена го погледна сепнато.
— Престанете да ме наричате „господин Лангдън“.
Тя различи на лицето му намек за кисела усмивка и неволно също се усмихна.
— Успех, Робърт.
Лангдън стигна до долната площадка на стълбището и усети типичната миризма на безир и гипс. Пред него светеше надпис SORTIE/ИЗХОД. Стрелката сочеше към дълъг коридор.
Професорът тръгна по него.
Надясно зееше мрачно реставрационно ателие, от което надничаха множество статуи в различно състояние на реставрация. Наляво видя ателиета, напомнящи харвардски аудитории във факултета по изобразително изкуство — редици стативи, картини, палитри, рамки — истински художествен конвейер. Вървеше по коридора и се чудеше дали всеки момент няма да се събуди в леглото си в Харвард. Цялата нощ му приличаше на странен сън. „Каня се тайно да напусна Лувъра… аз съм беглец.“