Все още мислеше за изобретателното анаграмно послание на Сониер и се питаше какво ще открие при Мона Лиза Софи… ако изобщо откриеше нещо. Изглежда, бе сигурна, че дядо й е искал тя още веднъж да отиде При прочутата картина. Колкото и правдоподобно да беше това обяснение, сега го занимаваше един обезпокоителен парадокс.
„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“
Уредникът бе написал името му на пода и беше поръчал на Софи да го потърси. Но защо? Само за да й помогне да разгадае анаграмата ли?
Едва ли.
В крайна сметка Сониер не бе имал основание да смята, че Лангдън е особено опитен в анаграмите. „Ние не се познавахме.“ По-важно беше друго: Софи ясно бе казала, че е трябвало да разгадае анаграмата сама. И за малко да го направи, напомни си той. Именно тя беше забелязала прогресията на Фибоначи и ако бе имала, малко повече време, несъмнено щеше да разшифрова съобщението без негова помощ.
„Софи е трябвало сама да разгадае тази анаграма.“ Изведнъж се почувства повече от сигурен, и все пак това заключение оставяше очевидна празнота в логиката на действията на уредника.
„Защо аз? Защо предсмъртното желание на Сониер е било внучка му да ме намери? Какво си е мислил, че знам?“
Споходен от неочаквана мисъл, професорът спря, бръкна в джоба си, извади компютърната разпечатка и се вторачи в последния ред на съобщението.
„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“
Той впери очи в двете букви.
„P.S.“
И усети, че значението на озадачаващата символика на Сониер най-после се избистря. Сякаш отекна гръм и със страшна сила го връхлетяха символи и исторически факти. Всичко, което бе направил Жак Сониер тази нощ, внезапно придоби смисъл. Мислите му запрепускаха и Робърт напразно се опита да ги подреди. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл.
„Има ли време?“
Знаеше, че това няма значение.
Без да се колебае, Лангдън затича обратно към стълбището.
22
Коленичил на първата пейка, Сила се преструваше, че се моли, докато разглеждаше плана на храма. Подобно на повечето катедрали, „Св. Сулпиций“ бе построен във формата на гигантски римски кръст. Дългата му централна част — наосът — водеше право към олтара, където напречно го пресичаше по-късо рамо, известно като „трансепт“. Наосът и трансептът се пресичаха точно под главния купол и това място се смяташе за сърцето на черквата, нейната най-свещена и мистична точка.
„Не и тази нощ — помисли си Сила. — «Свети Сулпиций» крие тайните си другаде.“
Той завъртя глава наляво и погледна към южния трансепт. Предметът, който бяха описали жертвите, се намираше зад края на пейките.
„Ето го.“
В сивия гранитен под беше вградена тънка полирана месингова ивица, която лъщеше в камъка. Ивицата беше обозначена с отсечки като линийка. Това беше стрелката на слънчевия часовник, бяха му казали, езическо астрономическо устройство. Туристи, учени, историци и езичници от цял свят идваха в „Св. Сулпиций“, за да се възхищават на тази прочута линия.
„Линията на розата.“
Сила бавно плъзна поглед по месинговата стрелка, наклонена пред него под странен ъгъл, който изобщо не съответстваше на симетрията на черквата. Тя прорязваше самия олтар и му приличаше на белег, загрозяващ красиво лице. Ивицата разделяше парапета за причестяване на две, прекосяваше цялата широчина на катедралата и накрая стигаше до ъгъла на северния трансепт, където сочеше към нещо крайно необичайно.
Огромен египетски обелиск.
Там лъскавата Линия на розата правеше вертикален завой под прав ъгъл, продължаваше право нагоре по страната на самия обелиск и се изкачваше до самия пирамидален връх на десет метра височина, където свършваше.
„Линията на розата — помисли си Сила. — Братството е скрило ключовия си камък при Линията на розата.“
По-рано същата нощ, когато каза на Учителя, че ключовият камък на Ордена е скрит в „Св. Сулпиций“, думите му бяха посрещнати с недоверие. Ала когато прибави, че всички братя са му съобщили точното местонахождение, свързано с месингова линия, минаваща през катедралата, Учителя ахна.
— Говориш за Линията на розата!
Той набързо разказа на Сила за прословутата архитектурна странност на „Св. Сулпиций“ — месингова ивица, разделяща храма по ос, ориентирана точно по посока север-юг. Това бил някакъв древен слънчев часовник, останка от езическия храм, който някога се издигал на същото място. Минаващите през кръглия отвор в южната стена слънчеви лъчи всеки ден показвали времето от лятното до зимното слънцестоене.