„Болката е добро.“
Червените му очи обходиха фоайето. Пусто. Той тихо се изкачи по стълбището, тъй като не искаше да буди другарите си. Вратата на спалнята му беше отворена — тук ключалките бяха забранени. Сила влезе и затвори вратата след себе си.
В стаята цареше спартанска обстановка — дъсчен под, чамов скрин, парче брезент в ъгъла — служеше му за легло. Тази седмица той беше гост в тази къща, но от много години обитаваше подобно убежище в Ню Йорк.
„Господ им даде подслон и цел в живота.“
Тази нощ най-после усещаше, че е започнал да изплаща дълга си. Албиносът бързо отиде при скрина, извади скрития в най-долното чекмедже мобилен телефон и набра един номер.
— Да? — отговори мъжки глас.
— Върнах се, Учителю.
— Говори — заповяда гласът. Мъжът очевидно се радваше да го чуе.
— И четиримата са мъртви. Тримата сенешали… и самият велик магистър.
Последва кратко мълчание, сякаш за молитва.
— В такъв случай разполагаш с информацията.
— И четиримата я потвърдиха. Независимо един от друг.
— Вярваш ли им?
— Единодушието им не може да е случайно.
Развълнувано дишане.
— Чудесно. Боях се, че прословутата способност на братството да пази тайна може да се окаже вярна.
— Перспективата да умреш е силен мотив.
— Е, ученико, кажи ми какво си научил.
Сила знаеше, че информацията, която е изтръгнал от жертвите си, ще смае събеседника му.
— Учителю, и четиримата потвърдиха съществуването на clef de voûte… легендарния ключов камък.
От отсрещния край се разнесе рязко поемане на дъх. Вълнението на Учителя беше почти осезаемо.
— Ключовият камък. Точно както подозирахме.
Според преданията членовете на братството бяха направили каменна карта — clef de voûte… или ключов камък — плоча, върху която бяха изсекли последното местонахождение на най-голямата си тайна.
— Когато вземем ключовия камък, ще ни остава само една крачка — каза Учителя.
— По-близо сме, отколкото си мислите. Ключовият камък е тук, в Париж.
— Прекалено е лесно.
Сила разказа събитията от вечерта… как мигове преди смъртта си и четирите му жертви отчаяно се бяха опитали да спасят безбожния си живот, като издадат тайната си. Сведенията им съвпадаха: ключовият камък бил находчиво скрит в една от древните парижки черкви — Eglise de St. Sulpice5.
— В Божия дом — възкликна Учителя. — Те ни се подиграват!
— От столетия.
Учителя замълча, сякаш се наслаждаваше на триумфа.
— Справи се отлично — накрая каза той. — От векове чакаме този момент. Трябва да вземеш този камък. Веднага. Още тази нощ. Наясно си какво е заложено.
Сила знаеше, че залозите са невъобразими, ала това, което му нареждаше Учителя, му се струваше невъзможно.
— Но тази катедрала е истинска крепост! Особено нощем. Как да вляза?
Учителя му обясни какво трябва да направи с уверения глас на човек с огромно влияние.
Сила затвори. Беше настръхнал от възбуда.
„Един час — каза си той, благодарен, че Учителя му е дал време да изпълни покаянието, задължително, за да влезе в Божи дом. — Трябва да пречистя душата си от днешните грехове.“ Извършените грехове имаха свята цел. Векове наред се водеха военни действия срещу враговете Господни. Те щяха да му бъдат опростени.
Въпреки това, знаеше Сила, опрощението изискваше жертви.
Той си свали тъмните очила, съблече се гол и коленичи в средата на стаята. После сведе очи към бодливия ремък на бедрото си. Всички истински последователи на Пътя носеха такова устройство — кожен колан, покрит с остри метални шипове, които се впиваха в плътта, за да напомнят за Христовите мъки. Болката освен това отблъскваше плътските желания.
Въпреки че днес беше носил ремъка повече от задължителните два часа, Сила знаеше, че този ден не е обикновен. Той хвана токата и я стегна с още една дупка, потръпвайки от впилите се в плътта му шипове. Бавно издиша и се наслади на пречистващия ритуал на болката.
— Болката е добро — промълви той свещената мантра на отец Хосе Мария Ескрива — Учителя, на всички Учители. Макар че Ескрива бе умрял през 1975 година, неговата мъдрост продължаваше да живее, думите му все още се шепнеха от хиляди верни слуги по света, коленичили на пода в изпълнение на свещената практика, наречена „умъртвяване на плътта“.
Сила насочи вниманието си към тежкото, навързано на възли въже, грижливо навито на пода до него. „Самобичуването.“ Възлите бяха покрити с изсъхнала кръв. Нямаше търпение да изпита пречистващото въздействие на собствените си мъки. Бързо прочете молитвата, грабна въжето, затвори очи и силно замахна през рамо. Възлите ожулиха гърба му. Албиносът отново замахна. И после пак. И пак.