Ориентираната в посока север-юг ивица била известна като „Линията на розата“. Векове наред символът на розата се свързвал с картите и водел хората в нужната посока. Розата на компаса — рисувана на почти всяка карта — сочела север, изток, юг и запад. Първоначално известна като „роза на ветровете“, тя указвала тридесет и двата вятъра, духащи от посоките на осемте основни ветрове, осемте полуветрове и шестнадесетте четвъртветрове. Когато се впишели в кръг, тези тридесет и две точки на компаса идеално съответствали на тридесет и двете венчелистчета на роза.
Също наричана „меридиан“ или „географска дължина“, линията на розата представлявала въображаема линия, спусната от северния до южния полюс. Разбира се, имало безброй линии на розата, тъй като през всяка точка на глобуса можело да се прокара такава линия. Въпросът за древните навигатори бил коя от тях да бъде наричана Линията на розата — нулевият меридиан, линията, от която да се измерват всички останали дължини. Днес тази линия минаваше през лондонския Гринуич.
Но не винаги бе било така.
Много преди нулевият меридиан да бъде установен в Англия, той минавал точно през Париж и катедралата „Св. Сулпиций“. Месинговият знак в черквата беше паметник на първия нулев меридиан и макар че през 1888 година Гринуич бе лишил френската столица от тази чест, първата Линия на розата все още можеше да се види в парижкия храм.
— Значи легендата е вярна — каза на Сила Учителя. — Казано е, че ключовият камък на Ордена лежи „под знака на Розата“.
Все още коленичил на пейката, Сила се огледа и се заслуша, за да се увери, че е сам. За миг му се стори, че чува шумолене в хора. Обърна се и няколко секунди се взира в балкона. Нищо.
„Сам съм.“
Албиносът се изправи и три пъти се поклони към олтара. После се обърна наляво и тръгна по месинговата линия на север към обелиска.
В този момент на международното летище „Леонардо да Винчи“ в Рим разтърсването на гуми, докоснали пистата, събуди епископ Арингароса.
„Унесъл съм се“ — помисли си той, изненадан, че се е отпуснал достатъчно, за да заспи.
— Benevenuto a Roma37 — съобщиха по интеркома. Арингароса се надигна, оправи черното си расо и си позволи да се усмихне, нещо, което рядко му се случваше. С удоволствие се бе отправил на това пътуване. „Прекалено отдавна се защитавам.“ Тази нощ обаче правилата се бяха променили. Само допреди пет месеца се беше страхувал за бъдещето на Вярата. Сега бе открил изход, сякаш по Божия воля.
„Божествена намеса.“
Ако всичко в Париж минеше според предвижданията, скоро Арингароса щеше да притежава нещо, което щеше да го направи един от най-могъщите хора в християнския свят.
23
Софи задъхана стигна до големите дървени врати на Salle des Etats — залата, в която беше изложена Мона Лиза. Преди да влезе неохотно погледна към мястото на двадесетина метра оттам, където все още лежеше осветеният от прожектори труп на дядо й.
Внезапно я обзеха мъчителни угризения, дълбока скръб, примесена с чувство за вина. През последните десет години той безброй пъти я бе търсил, и все пак Софи беше останала неумолима — прибираше писмата и пратките му неразпечатани в долното чекмедже на скрина си и не се съгласяваше да се срещнат. „Той ме излъга! Криеше ужасни тайни! Как трябваше да постъпя?“ И затова го бе отблъснала. Категорично. Сега дядо й беше мъртъв и й говореше от гроба си.
Мона Лиза.
Софи протегна ръка и натисна огромната дървена врата. Тя се отвори. Младата жена за миг застана на прага и обходи с поглед голямата правоъгълна зала. И това помещение бе окъпано в мека червена светлина. Salle des Etats беше една от редките зали без друг изход в музея. На стената срещу входа висеше грамадна петметрова картина на Ботичели. Под нея, точно в средата на паркета, имаше голяма осмоъгълна кушетка, на която с радост сядаха хиляди посетители дневно, доволни да дадат отдих на краката си, докато се възхищават на най-ценното произведения в Лувъра.
Още преди да влезе обаче, Софи разбра, че е забравила нещо. „Ултравиолетова светлина.“ Ако беше написал нещо тук, дядо й почти със сигурност бе използвал маркер за ултравиолетова светлина.
Криптографката дълбоко си пое дъх и забърза към добре осветеното местопрестъпление. Нямаше сили да погледне трупа. Отиде до масата, намери ултравиолетово фенерче, пъхна го в джоба на пуловера си и припряно закрачи обратно към отворената врата на Salle des Etats.