Той го набра и изчака.
Отговори женски глас. „Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu — съобщи телефонният секретар. — Je suis absente pour le moment, mais…“
Кръвта на Фаш кипеше, докато въвеждаше цифрите: 4… 5… 4.
26
Въпреки невероятната си слава, Мона Лиза бе само седемдесет и девет на петдесет и три сантиметра — по-малка от плакатите с нейната репродукция, които се продаваха в сувенирния магазин на Лувъра. Картината висеше на северозападната стена на Salle des Etats зад петсантиметрова плексигласова плоскост. Бе нарисувана върху чамова дъска и въздушната й, мъглява атмосфера се приписваше на майсторското изпълнение на Леонардовия стил сфумато, в който формите сякаш преливаха една в друга.
Откакто я бяха изложили в Лувъра, Мона Лиза — или Джокондата, както я наричаха във Франция, — беше крадена два пъти, последно през 1911 г., когато бе изчезнала от лувърската „salle impénétrable“39 — Le salon le carré. Парижаните бяха плакали по улиците и бяха писали до вестниците, умолявайки крадците да я върнат. След две години необяснимо я бяха открили да виси в хотелска стая във Флоренция.
След като ясно даде на Софи да разбере, че няма намерение да си тръгне, Лангдън я последва в Salle des Etats. Младата жена включи ултравиолетовото фенерче и синкавият полумесец на лъча заигра по пода пред тях. Тя го местеше назад-напред като минотърсачка и внимаваше за следи от луминесцентно мастило.
Професорът вече предвкусваше усещането, което придружаваше личните му срещи с велики произведения на изкуството. Той напрягаше очи във възлилавата светлина, струяща от фенерчето в ръката на Софи. Наляво се появи осмоъгълната кушетка — приличаше на тъмен остров насред пустото паркетно море.
После Лангдън започна да различава тъмното стъкло на дясната стена. Знаеше, че зад него виси най-прочутата картина на света.
Известността на Мона Лиза нямаше нищо общо с нейната загадъчна усмивка. Славата й не се дължеше и на мистериозните интерпретации на множество изкуствоведи и любители на теориите за заговорите. Мона Лиза чисто и просто бе прочута, тъй като Леонардо да Винчи я беше обявил за най-голямото си постижение. Той я бе носил навсякъде със себе си и когато го бяха питали защо, беше отвръщал, че не може да се раздели с най-върховния си израз на женската красота.
Въпреки това мнозина изкуствоведи подозираха, че преклонението на Леонардо пред Мона Лиза не е свързано с нейното художествено съвършенство. Всъщност тя представляваше изненадващо обикновен портрет в стил сфумато. Почитта на художника към тази творба, твърдяха някои, произлизала от нещо много по-дълбоко: послание, скрито под пластовете боя. Мона Лиза бе една от най-големите художествени шеги. Нейните многобройни двусмислици и закачливи алюзии бяха разкрити в повечето истории на изкуството и все пак, колкото и да беше невероятно, публиката продължаваше да смята усмивката й за голяма загадка.
„Абсолютно никаква загадка — докато се приближаваше и наблюдаваше изплуващите бледи очертания на картината, си помисли Лангдън. — Абсолютно никаква загадка.“
Съвсем наскоро Робърт бе споделил тайната на Мона Лиза с доста необичайна група — десетина затворници от окръжния затвор в Есекс. Малкият му семинар се провеждаше в рамките на харвардската програма за образоване на затворниците — „Култура за осъдени“, както обичаха да я наричат неговите колеги.
Изправен до шрайбпроектора в тъмната затворническа библиотека, Лангдън беше разкрил тайната на Мона Лиза пред групата изненадващо заинтригувани мъже — необразовани, но интелигентни.
— Може би забелязвате, че фонът зад лицето й не е равен — като се приближи до прожектираната на стената репродукция на картината, каза професорът й посочи явното несъответствие. — Леонардо е нарисувал линията на хоризонта отляво по-ниско, отколкото отдясно.
— Преебал ли се е? — попита един от затворниците. Лангдън се подсмихна.
— Не. Това не му се е случвало често. Всъщност така Леонардо е изиграл един трик. Като е нарисувал пейзажа отляво по-нисък, той е направил Мона Лиза да изглежда много по-едра отляво, отколкото отдясно. Исторически концепциите за мъжкото и женското начало имат свои страни — лявата е женска, дясната е мъжка. Тъй като бил голям почитател на женското начало, Леонардо направил Мона Лиза да изглежда по-величествена отляво, отколкото отдясно.
— Чувал съм, че е бил педеруга — обади се един дребен мъж с брада катинарче.
Лангдън потръпна.
— Историците обикновено не се изразяват точно така, но да, Леонардо е бил хомосексуалист.
— Затуй ли се е занимавал с всичките тия женски истории?