— Робърт! — повика го Софи и дрезгавият й шепот го върна в настоящето. — Някой идва!
Той чу стъпки, които се приближаваха по коридора.
— Насам! — Софи изключи фенерчето и сякаш се изпари пред очите му.
За миг той напълно ослепя. „Накъде?!“ Постепенно силуетът на младата жена се очерта в мрака и Лангдън я видя да тича към средата на залата. Софи се хвърли зад осмоъгълната кушетка и се скри. Тъкмо се канеше да се втурне след нея, когато един кънтящ глас го накара да се закове на място.
— Arrêtez!40 — заповяда му някакъв мъж от прага. Служителят от охраната на Лувъра влезе в залата.
Държеше пистолет и се целеше в главата на Робърт. Професорът инстинктивно вдигна ръце.
— Couchez-vous! — нареди пазачът. — Легни! Лангдън се просна по очи на пода. Мъжът бързо се приближи и го накара да се разкрачи и да разпери ръце.
— Mauvaise idée, Monsieur Langdon41 — каза той и силно притисна дулото на оръжието си в гърба му. — Mauvaise idée.
Легнал по корем на паркета, Лангдън не намираше нищо смешно в позата си. „Витрувианският човек — помисли си той. — По очи.“
29
Сила носеше тежкия железен свещник от олтара на „Св. Сулпиций“ към обелиска. Дебелият му стълб щеше да изиграе ролята на таран. Той огледа сивата мраморна плоча, която покриваше очевидната кухина в пода, и разбра, че няма да може да, я разбие, без да вдигне доста шум.
Удар на желязо по мрамор. Ехото щеше да отекне в свода.
Дали монахинята щеше да го чуе? Вече трябва да беше заспала. Въпреки това предпочиташе да не поема този риск. Албиносът се огледа за плат, с който да увие края на железния кол, и не видя нищо освен ленената покривка на олтара, която не можеше да оскверни. „Расото ми“ — помисли си. Знаеше, че е сам в грамадната катедрала. Развърза въжето, което стягаше расото му, и го съблече. Грубата вълна ожули раните по гърба му и те започнаха да парят.
Гол, само по набедреник, Сила уви расото около края на железния свещник. После се прицели в средата на плочата и я удари с импровизирания таран. Приглушен екот. Камъкът не се счупи. Втори удар, отново последван от глух екот, ала този път придружен от пукнатина. При третия опит плочата най-после се счупи и парчетата пропаднаха в кухината под пода.
„Скривалище!“
Той бързо извади останалите мраморни късове от отвора и надникна вътре. Кръвта бучеше в ушите му. Сила протегна голата си бяла ръка и бръкна в дупката.
Отначало не напипа нищо. Подът на тайника беше гол, гладък камък. После провря ръка по-дълбоко под Линията на розата и докосна нещо! Дебела каменна плоча. Здраво я хвана за ръба и внимателно я измъкна. Когато се изправи и разгледа находката си, установи, че държи грубо изсечен камък с гравирани думи. За миг се почувства като съвременен Мойсей.
Когато прочете надписа обаче, се изненада. Бе очаквал ключовият камък да е карта или сложна поредица от упътвания, може би дори кодирани. Само че този надпис беше извънредно прост.
Иов 38: 11.
Стих от Библията? Той се смая от дяволската простота. Тайното местонахождение на онова, което търсеха, се разкриваше в стих от Библията? Братята не се спираха пред нищо, за да се подиграят с вярващите!
„Иов. Трийсет и осма глава. Единайсети стих.“
Въпреки че не помнеше наизуст точното съдържание на единадесети стих, знаеше, че в Книга на Иова се разказва за човек, чиято вяра в Бог устояла на многократни изпитания. „Подходящо“ — едва сдържайки обзелото го вълнение, си помисли той.
Албиносът погледна през рамо, проследи лъскавата Линия на розата и не успя да сдържи усмивката си. Върху позлатена стойка на олтара беше поставена огромна, подвързана в кожа Библия.
Скрита в хора, сестра Биел трепереше. Само допреди секунди бе готова да избяга и да изпълни заповедта, когато мъжът изведнъж беше съблякъл расото си. Видът на алабастровобялата му плът я изпълни с ужас и смайване. Широкият му блед гръб бе покрит с кървавочервени рани. Въпреки разстоянието беше ясно, че се пресни. „Този човек е бил безмилостно шибан с камшик!“
Монахинята видя и кървавия ремък на бедрото му. Раната под него кървеше. „Що за Бог би искал такива телесни наказания?“ Сестра Биел знаеше, че никога не ще може да проумее ритуалите на Opus Dei. Ала в момента това изобщо не я интересуваше. „Opus Dei търси ключовия камък.“ Нямаше представа откъде са узнали за него, макар да разбираше, че няма време за разсъждения.
Окървавеният монах безшумно облече расото си и притиснал безценната си находка към гърдите си, тръгна към олтара. Към Библията.