Затаила дъх, сестра Биел се втурна по коридора към жилището си. Застана на четири крака, бръкна под дървената рамка на леглото и извади запечатания плик, който криеше там от години.
Разкъса го, намери четири парижки телефонни номера и разтреперана, започна да ги набира.
Сила остави каменната плоча на олтара и нетърпеливо се наведе над подвързаната с кожа Библия. Дългите му бели пръсти обилно се потяха, докато прелистваше страниците. Най-после намери Книга на Иова и я отвори на трийсет и осма глава. Докато прокарваше показалец по текста, предвкусваше думите, които щеше да прочете. „Те ще ни отведат до целта!“
Стигна до единадесети стих и го прочете. Важната му част се състоеше само от седем думи. Смутен, Сила ги препрочете. Усещаше, че нещо ужасно се е объркало. Стихът гласеше просто: Дотука ще дойдеш и няма да преминуваш.
30
Застанал до проснатия си по очи пленник пред Мона Лиза, пазачът Клод Груар кипеше от гняв. „Тоя скапаняк е убил Жак Сониер!“ Груар и неговите колеги бяха обичали уредника като баща.
Страшно му се искаше да натисне спусъка и да простреля Робърт Лангдън в гърба. Като старши пазач, Груар бе един от неколцината служители от охраната на Лувъра, които носеха оръжие. Напомни си обаче, че смъртта ще е милостиво избавление за американеца в сравнение с нещастието да бъде разпитан от Безу Фаш и да попадне във френски затвор.
Пазачът свали радиостанцията от колана си и се опита да повика подкрепление. Чуваше само пращене. Сложната електронна охранителна техника в тази зала винаги смущаваше радиовръзката между пазачите. „Трябва да отида при вратата.“ Като продължаваше да се цели в Лангдън, Груар бавно заотстъпва към изхода. На третата крачка видя нещо, което го накара да се закове на мястото си.
„Какво е това, по дяволите?!“
В средата на залата се появи необясним мираж. Силует. Там имаше още някой! Жена? В мрака се движеше жена — и бързо се приближаваше към лявата стена. По пода пред нея се плъзгаше възлилав лъч, сякаш жената търсеше нещо с ултравиолетово фенерче.
— Qui est la?42 — попита Груар и за втори път за тридесет секунди потрепери. Изведнъж осъзна, че не знае накъде да насочи пистолета си, нито накъде да отиде.
— PTS — спокойно отвърна жената, без да престава да движи лъча по пода.
„Police technique et scientific.43 — Груар започна да се поти. — Нали всички агенти се махнаха!“ Той познаваше ултравиолетовата светлина, нещо нормално за научно-техническия отдел на полицията, и все пак не разбираше защо ЦУКП търси улики точно в тази зала.
— Votre nom! — извика Груар. Инстинктът му подсказваше, че пропуска нещо. — Répondez!44
— C’est moi — спокойно отговори жената. — Sophie Neveu.45
Името му говореше нещо. „Софи Нево? — Така се казваше внучката на Сониер, нали? Като малка бе идвала в Лувъра, но от години не я беше виждал. — Не може да е тя!“ И даже наистина да бе Софи Нево, това едва ли беше основание да й вярва. Груар бе чувал слухове за мъчителния разрив между Сониер и внучка му.
— Вие ме познавате — извика тя. — И Робърт Лангдън не е убил дядо ми! Повярвайте ми!
Агент Груар нямаше намерение да приеме думите й на вяра. „Трябва да повикам подкрепление!“ Отново опита радиостанцията, но чу само пращене. Изходът се намираше на двадесет метра зад него и пазачът бавно заотстъпва, като все така държеше американеца на мушка.. Жената в отсрещния край на залата вдигна лъча на фенерчето си и разгледа голямото платно, което висеше на стената срещу Мона Лиза.
Когато разбра коя е картината, Груар ахна.
„Какво прави тя, за Бога?“
По челото на Софи Нево се стичаше ледена пот. Лангдън все още лежеше по очи на пода. „Дръж се, Робърт. Още малко.“ Знаеше, че пазачът няма да стреля, и насочи цялото си внимание към другия шедьовър на Леанардо. Ала ултравиолетовата светлина не разкриваше нищо необичайно. Нито на пода, нито по стените, нито по самото платно.
„Тук трябва да има нещо!“
Софи беше убедена, че вярно е разбрала намеренията на дядо си.
„Какво друго може да е целял?“
Произведението, което разглеждаше, бе платно, високо близо два метра. Странната сцена, която беше нарисувал да Винчи, изобразяваше Богородица, седнала в неестествена поза с младенеца Иисус, Йоан Кръстител и ангела Уриил сред опасни скали. Когато като малка идваше да види Мона Лиза, дядо й винаги я мъкнеше и в отсрещния край на залата при втората картина.
„Grand-pére! Не виждам нищо!“
Софи чу, че пазачът зад нея отново се опитва да повика помощ по радиостанцията си.