„Мисли!“
Представи си посланието, написано върху плексигласа пред Мона Лиза. „На нас като дилемата.“ Картината пред нея нямаше защитно стъкло, върху което да се напише съобщение, а тя знаеше, че дядо й никога не би обезобразил този шедьовър, като напише нещо върху самата творба. „Поне не отпред.“ Погледът й се стрелна нагоре по дългите кабели, които висяха от тавана.
„Възможно ли е?“ Тя хвана дървената рамка и я дръпна към себе си. Картината бе по-висока от нея. Софи провря главата и раменете си отзад и гдигна фенерчето, за да разгледа гърба на платното.
Трябваха й само секунди, за да се увери, че инстинктът й я е подвел. Там нямаше лилав текст, само кафяво старо платно и…
„Чакай.“
Очите й спряха върху странен метален проблясък в долния край на дървената основа. Вклиненият в процепа на основата предмет бе малък и от него висеше искряща златна верижка.
За огромно удивление на Софи верижката беше прикрепена към познат златен ключ. Широката му глава бе излята във формата на кръст и носеше изображение, което не беше виждала от деветгодишна. Лилия с инициалите P.S. В този миг тя чу как призракът на дядо й прошепва в ухото й: „Софи, някой ден, когато си готова, този ключ ще е твой“. Гърлото й се сви, когато си помисли, че дори в смъртта си дядо й е изпълнил обещанието си. „С този ключ се отваря една кутия, в която крия много тайни“ — казваше гласът му.
Сега разбираше, че целта на всички игрословици е бил този ключ. Когато го бяха убили, дядо й го бе носил. Тъй като не беше искал да попадне в ръцете на полицията, той го бе скрил зад тази картина. После беше измислил находчивото търсене на съкровища, за да се погрижи само Софи да го намери.
— AU SECOURS!46 — извика пазачът.
Тя грабна ключа от рамката и го пъхна в джоба си заедно с ултравиолетовото фенерче. Обърна се и видя, че Груар отчаяно продължава да се опитва да се свърже с някого по радиостанцията. Отстъпваше към изхода, без да изпуска от мушка Лангдън.
— Au secours! — отново опита Груар. Пращене.
„Няма връзка.“ Софи си спомни, че туристите с мобилни телефони често се ядосваха, че не могат да се обадят в родината си и да се похвалят, че в момента се намират пред Мона Лиза. Извънредните алармени кабели в стените не позволяваха клетъчната връзка. Пазачът бързо закрачи към изхода и Софи разбра, че трябва незабавно да направи нещо.
Погледна голямата картина, зад която се бе вмъкнала, и видя, че Леонардо да Винчи за втори път тази нощ ще й се притече на помощ.
„Още няколко метра“ — каза си Груар.
— Arrêtez! Ou je la détruis!47 — отекна в отсрещния край на залата гласът на жената.
Груар погледна натам и замръзна.
— Mon dieu, non!48
В червеникавия сумрак пазачът видя, че тя наистина е повдигнала картината от кабелите и я е поставила на пода пред себе си. Платното я скриваше изцяло. Първата реакция на Груар беше удивление, че алармата не се е задействала, но разбира се, сензорите трябваше да се пренастроят. „Какво прави тя?!“
Когато разбра, кръвта му се вледени.
Платното започна да се издува в средата, деликатните очертания на Мадоната, младенеца Иисус и Йоан Кръстител се изкривиха.
— Non! — парализиран от ужас, изкрещя Груар. Жената натискаше с коляно платното отзад. — Non!
Той насочи пистолета си срещу нея, ала мигновено осъзна, че не може да стреля. Макар и от платно, тази картина бе непробиваема — имаше броня за шест милиона долара.
„Не мога да прострелям творба на Леонардо!“
— Оставете пистолета и радиостанцията на пода, иначе ще пробия картината с коляно — спокойно нареди жената. — Мисля, че знаете как би се почувствал дядо ми от това.
На Груар му се зави свят.
— Моля ви… недейте. Това е Мадоната на скалите! — Той пусна пистолета и радиостанцията и вдигна ръце над главата си.
— Благодаря — каза жената. — А сега направете точно каквото ви кажа и всичко ще приключи благополучно.
Пулсът на Лангдън оглушително биеше в ушите му. Двамата със Софи тичаха надолу по аварийното стълбище. И двамата мълчаха, откакто бяха оставили разтреперания пазач да лежи в Salle des Etats. Пистолетът му беше в ръката на професора и той нямаше търпение да се избави от него. Оръжието му тежеше и го чувстваше опасно чуждо.
Робърт прескачаше по две стъпала наведнъж и се чудеше дали Софи има представа колко ценна картина е щяла да унищожи. Изборът на творбата му се струваше странно уместен от гледна точка на последните събития. Също като Мона Лиза, този шедьовър бе известен сред изкуствоведите с множеството си скрити езически символи.