Епископът слезе от колата и един млад йезуитски свещеник бързо излезе да го посрещне.
— Добре дошли, ваше високопреосвещенство. Аз съм отец Дюбоа. Астроном съм.
„Браво.“ Арингароса измърмори някакъв поздрав и го последва във фоайето на замъка — просторно помещение, чиято украса представляваше безвкусна смесица от ренесансово изкуство и астрономически снимки. Докато се качваха по широкото мраморно стълбище, той видя знаци за конгресни центрове, лекционни зали и туристически информационни услуги. Смайваше го мисълта, че Ватиканът категорично не е способен да осигури последователни строги напътствия за духовно развитие и все пак намира време да изнася лекции по астрофизика на туристи.
— Кажете ми, кога опашката започва да клати кучето? — попита Арингароса младия свещеник.
Йезуитът го погледна недоумяващо.
— Моля?
Епископът махна с ръка и реши тази вечер да не се впуска в настъпление. „Във Ватикана са се побъркали.“ Също като мързелив родител, който намира за по-лесно да се примирява с капризите на глезеното си дете, отколкото да го възпита в духа на твърдите ценности, Църквата постоянно смекчаваше позициите си и се опитваше да се приспособи към отклонилото се от правия път общество.
Коридорът на втория етаж беше широк, богато обзаведен и водеше към грамадна дъбова врата с месингова табела.
BIBLIOTHECA ASTRONOMICA
Епископът беше чувал за ватиканската астрономическа библиотека, в която имало над двадесет и пет хиляди тома, включително редки трудове на Коперник, Галилей, Кеплер и Нютон. Говореше се също, че там тайно се съвещавали висшите съветници на папата — предпочитали да не заседават зад стените на Ватикана.
Докато се приближаваше към вратата, епископ Арингароса изобщо не подозираше смайващата вест, която щяха да му съобщят вътре, нито гибелната върволица от събития, която щеше да задейства тя. Едва час по-късно, когато вече си тръгваше, той осъзна катастрофалните последици. „След шест месеца! — помисли си Арингароса. — Бог да ни е на помощ!“
Епископ Арингароса усети, че е стиснал юмруци само при спомена за онази първа среща. Наложи си бавно да си поеме дъх и да отпусне мускулите си.
„Всичко ще е наред — каза си той, докато фиатът се изкачваше по планинския път. И все пак му се искаше мобилният му телефон да иззвъни. — Защо Учителя не ми се обади? Сила вече трябваше да е взел ключовия камък.“
За да успокои нервите си, епископът се съсредоточи върху лилавия аметист на пръстена си. Опипа очертанията на владишкия жезъл и стените на диамантите и си напомни, че този пръстен е символ на власт, много по-нищожна от онази, с която скоро щеше да се сдобие.
35
Отвътре „Сен Лазар“ приличаше на всяка друга гара в Европа — зейнала пещера, осеяна с обичайните заподозрени бездомници с надписи от парчета картон, тайфи студенти с помътнели от умора очи, които дремеха върху самарите си, групички носачи в сини гащеризони, които пушеха.
Софи вдигна поглед към огромното табло за заминаващите влакове. Черно-белите табели се превъртаха. Когато спряха, най-горният ред гласеше: „Lyon-Locale-03:06.“
— Ще ми се да заминаваше по-скоро, но Лион ще свърши работа — въздъхна Софи.
„По-скоро ли?“ Професорът си погледна часовника. Беше 02:59. Влакът потегляше след седем минути, а още не си бяха купили билети.
Софи го поведе към гишето и каза:
— Купи два билета с кредитната си карта.
— Нали кредитните карти могат да се проследяват…
— Точно така.
Той реши да престане да се опитва да изпреварва мисълта й, купи два билета за Лион и й ги подаде.
Софи закрачи към пероните. Прозвуча сигнал и повикаха пътниците за Лион. Пред тях имаше шестнадесет коловоза. В далечината надясно на трети перон влакът за Лион надуваше свирката си и се готвеше да потегли, ала Софи вече беше хванала Лангдън под ръка и го водеше точно в обратната посока. Двамата бързо прекосиха едно странично фоайе, минаха покрай някакво нощно кафене и накрая излязоха на тиха уличка от западната страна на гарата.
Отпред чакаше самотно такси. Шофьорът видя Софи и превключи светлините. Тя скочи на задната седалка и Робърт я последва.
Докато колата се отдалечаваше от гарата, Софи извади двата билета и ги скъса. Лангдън въздъхна. „Седемдесет долара на вятъра.“
Едва когато автомобилът набра скорост и се насочи на север по Рю дьо Клиши, професорът си каза, че наистина са избягали. През десния прозорец виждаше Монмартър и красивия купол на Сакре Кьор. Гледката бе нарушена от проблясък на полицейска лампа, която профуча покрай тях в срещуположната посока. Лангдън и Софи се приведоха, докато сирената не заглъхна.