Макар да знаеше, че асансьорът ще ускори дългото изкачване до крилото „Денон“, Лангдън остана на мястото си.
— Какво има? — Фаш нетърпеливо държеше вратата.
Професорът въздъхна и със съжаление погледна открития ескалатор. „Абсолютно нищо“ — излъга сам себе си той и се затътри назад към асансьора. Като момче беше паднал в изоставен кладенец и за малко не се беше удавил. Бяха минали часове, докато го бяха измъкнали. Оттогава изпитваше страх от затворено пространство — асансьор, метро, зали за скуош. „Асансьорът е съвсем безопасна машина — постоянно се убеждаваше той, без да си вярва нито за миг. — Това е малка метална кутия висяща в затворена шахта!“ Затаил дъх, Робърт влезе в кабината и докато вратата се с плъзгане се затваряше, усети как настръхва.
„Два етажа. Десет секунди.“
— Изобщо ли не сте разговаряли с господин Сониер? — попита Фаш, докато се изкачваха. — Не сте ли водили кореспонденция? Не сте ли си пращали други писма?
Поредният странен въпрос. Лангдън поклати глава.
— Не. Никога.
Капитанът вирна брадичка, сякаш мислено си отбелязваше този факт. После мълчаливо впери поглед право пред себе си в хромираната врата.
Лангдън се опитваше да не гледа четирите стени около себе си. Погледът му попадна върху отразяващата се върху лъскавата метална врата игла за вратовръзка на полицая — сребърно разпятие с тринадесет инкрустирали черни оникса. Това му се стори смътно изненадващо. Символът се наричаше „crux gemmata“ — „кръст с тринадесет геми“ — християнска идеограма на Христос и Неговите дванадесет апостоли. Някак си не бе очаквал капитанът от френската полиция толкова открито да парадира с религиозността си. Но пък това беше Франция — тук християнството не бе толкова религия, колкото рождено право.
— Това е crux gemmata — изведнъж каза Фаш.
Сепнат, Лангдън вдигна поглед и видя, че французинът е вперил очи в отражението му.
Асансьорът спря и вратата се отвори. Робърт бързо излезе в коридора с надеждата да види прословутите високи тавани на лувърските галерии, иветът, в който се озова обаче, нямаше нищо общо с очакванията му.
Изненадан, той се закова на място. Фаш го стрелна с поглед.
— Виждам, че никога не сте влизали в Лувъра след работно време, господин Лангдън.
„Определено“ — като се опитваше да се ориентира, си помисли професорът. Обикновено безупречно осветени, сега галериите бяха странно мрачни. Вместо обичайната бяла светлина, струяща отгоре, от пода се излъчваше приглушено червено сияние — отделни ивици светлина, разливаща се по плочите.
Лангдън огледа сумрачния коридор. Нощем всички големи галерии използваха такова осветление — стратегически разположени неинвазивни лампи, позволяващи на охраната да се движи по коридорите и поддържащи относителна тъмнина, за да се забавят процесите на избеляване на картините от излагането на прекалено силна светлина. В Лувъра цареше потискаща атмосфера. Навсякъде пълзяха дълги сенки и иначе високите сводове изглеждаха ниски и черни.
— Насам — каза Фаш, зави надясно и закрачи по върволица свързани галерии. Лангдън го последва. Очите му постепенно се приспособиха към полумрака. Около него започнаха да се материализират големи маслени платна, като снимки, проявавани в тъмна стаичка… очите им го следяха, докато вървеше из залите. Усещаше познатия мирис на музей — сух, дейонизиран въздух с едва доловима миризма на въглерод, резултат от въгленовите филтри на обезводняващата система, която денонощно се бореше с издишвания от посетителите разяждащ въглероден двуокис.
Монтирани високо на стените, охранителните камери пращаха ясно послание на гостите: виждаме ви. Не пипайте нищо.
— Истински ли са? — Лангдън ги посочи. Фаш поклати глава.
— Не, разбира се.
Професорът не се изненада. Видеонаблюдението в толкова големи музеи струваше страшно много и не беше ефикасно. Лувърът щеше да се нуждае от неколкостотин души само за тази цел. Повечето музеи от този вид прилагаха „сдържаща охрана“. „Откажете се от задържането на крадците навън. Задръжте ги вътре.“ Системата се задействаше след работно време и ако външно лице преместеше някой експонат, изходите на съответната галерия се затваряха. Така престъпникът се озоваваше зад решетките още преди пристигането на полицията. По мраморния коридор пред тях отекнаха гласове. Шумът като че ли идваше от голяма ниша отдясно. Оттам струеше ярка светлина.
— Кабинетът на уредника — поясни капитанът. Лангдън надникна в късия коридор, който водеше към разкошния кабинет на Сониер — дървена ламперия, картини от стари майстори и грамадно старо бюро, върху което се издигаше шестдесетсантиметров модел на средновековен рицар. Из стаята се суетяха неколцина полицаи, разговаряха по телефони и си водеха бележки. Един от тях седеше на бюрото и пишеше на лаптоп. Очевидно тази нощ личният кабинет на уредника се бе превърнал в импровизиран щаб на ЦУКП. — Messieurs — извика Фаш и мъжете се обърнаха. — Ne nous dérangez pas sous aucun prétexte. Entendu?14